автор: joy_angels

На Михаил Милчев - jelyaznovski

Кравата умря точно край Юнузовите колиби. Бяха му казали да внимава да не замръкне покрай тая махала, щото помаците там бяха известни разбойници. Всъщност, те не бяха чак толкоз различни. Не работеха в празничните дни, когато камбаната в християнската махала биеше тържествено, играеха хоро, правеха си по старому сватбите. Само имената им бяха други и нямаха църква. Знаеха обаче, че са по-горе от българите и с чиста съвест ги грабеха по пътищата край селото.

Но кравата умря тук, не издържа. Нямаше начин да не преспи на открито и се чудеше какво да стори. Беше на 6 часа път от неговото село и на час от църквата. Утре – в същност вече днес, защото месечината показваше, че полунощ премина – беше Успение Богородично. Не се боеше, че ще му откраднат кравата, тя си беше сиромашко добиче, кожа и кости. Но какво щяха да заколят утре, като беше умряла насред път? Стара и слаба беше, ребрата ѝ приличаха на акордеон, ала вместо звуци от муцуната ѝ от месеци излизаше само шепот, само останки от мучене. Ала това беше, което Богдан имаше. Само това.

И само него можеше да принесе дар на Бога, та да оцелее жена му.

Почна се още по горещниците, на връх Света Марина, огнената. Роди се третото им дете и жена му я хвана треската. Не минаваше от нищо. Седмици вече тя се мъчеше от висока температура, бабите в селото я церяха, но файда нямаше. Все се молеше да запалят печката да се стопли, а навън от жега не се траеше. От седмица обаче, дори и при свяст, спря да пита за бебето. Стана на вощеница. Кравата им даже изглеждаше дебела в сравнение с тялото, сгърчено под ризата и три ката черги.

Тогава баба Костадинка го викна настрани и му рече: “Богдане, курбан трябва да дадеш на света Богородица, иначе лошо...” Тя го подучи за празника в църквата през няколко села, оттатък реката. Там на всеки празник Успение Богородично колеха крава и раздаваха на всички мъже и жени за здраве. И той поведе кравата още същия ден, за да стигне навреме за утрешния празник.

Седеше безсилен в лунната нощ до трупа на добичето. Жена да беше, щеше да опява, да заплаче поне. А той какво? Беше подвил крак на тая открита поляна, на която спряха преди часове. Кравата просто легна от умора, а Богдан я молú, плашú, пак я молú – тъй си замина насред мащерката. И жена му щеше тъй да си отиде...

Махна с ръка да прогони дявола от мислите си. И тогава чу шумоленето в храстите, което приближаваше. Беше нещо голямо. “Само мечка липсва сега, да ме изяде, та да се свърши из един път...” – рече си Богдан и усети как стомаха му се сви.

Ала от храстите изскочи силует на мъж, който водеше след себе си крава. В първия момент той не видя Богдан, а като го видя – викна:
- Стой, че те гърмя!
- Давай – рече Богдан и както се беше изправил – седна до трупа.

Другият приближи с кравата си по-скоро любопитен, отколкото иначе, и така се случи що имаше да се случва. Богдан извади тютюн, та запушиха двамата. Бяха странна гледка – двама мъже на лунната светлина до мъртвата и живата крави. И Богдан разправи на непознатия цялата си мъка.
- Колко са ти децата? – попита другият.
- Три.
- И моите толкоз – рече странникът и продължи да пуши.

Докато Богдан разказа орисията си, другият нищо не рече за себе си. А и какво да рече – беше от Юнузовите колиби, кравата дето водеше беше крадена, та се прибираше нощта, да го не срещне човек. Не го срещна човек, а мъка. Голяма мъка. И сега се чудеше що да стори – каквото сърцето му редеше или каквото стомахът го учеше.

Запалиха мълком по още една цигара и към средата й странникът рече:
- Аз тая крава съм я повел да я продавам, ако я искаш – вземай я. Тъй ще стигнеш до заранта с крава за курбан.
- Че пари откъде, братко? – отвърна Богдан. – Гол съм като пушка.
- Нещо нямаш ли? – настоя странника – В колана ти това нож ли е?
- Аха – рече Богдан и попипа дръжката.
- Дай ми го. Ще ти продам кравата за тоя нож.
- Ти луд ли си? – Богдан гледаше невярващ – Цяла крава за един нож?
- Нещо трябва да ми дадеш за кравата, щото само така ще стане твоя. Ако ти я дам ей-така, няма да е твоя и не можеш я принесе курбан. С чужда пита не може помен да правиш – нали тъй викате по вашему.
- Не се шегувай, братко – сърцето на Богдан се беше свило в шепа – хем не му се вярваше, хем страшно му се искаше да е истина.
- Не се шегувам, брате – дай ножа и взимай кравата!

Богдан извади ножа, а ръката му трепереше. Странникът го взе, па бръкна издълбоко в неговия си пояс и извади монета.
- Малко е, ама за нож се плаща... Адетът е такъв.
- Че защо? Той не ти е дар, крава ми даваш за него... – Богдан вече хептен нищо не разбираше, но се беше оставил на течението – после щеше да го мисли.
- Вземай, вземай, да си не слагам и аз още грехове на душата – настоя непознатият и стана.
- Ей оттук, през тая просека ще вървиш все по коларския път и след час път ще стигнеш до селото. Оттам църквата се вижда – горе на хълма, оттатък реката. И... – странникът се позамисли сякаш, но продължи - дано чуе вашия Бог да ти се поправи булката... Айде!

И тръгна в мрака.

Богдан понечи да попита още нещо – барем името да разбере на човека, но наоколо вече беше само гората. Изправи се, прекрачи трупа на кравата си и отиде при другата, която се беше излегнала в тревата. Дръпна я за каиша, който беше преметнат през врата й, па погледна небето. Луната още беше високо и щеше да му сочи пътя. За пръв път Богдан като да я съзря – тъмните петна по лика ѝ му заприличаха на очите на жена му. Сведе поглед надолу, подръпна кравата и закрачи с леко сърце от това що беше видял.

Очите се усмихваха.