автор: Princesssa

Пътека. Дори пътечка. Отдавна няма път. Като в повечето планински селца. Там няма нужда от широки пътища, защото няма хора, които да крачат по тях. А и защото малките, криволичещи, губещи се в тревата пътечки, носят някакво необяснимо очарование, което мирише на уют и топлина, и сближава хората. Макар че те нямат нужда от това. В планината хората са си близки. И толкова. Наивно, без обяснения, без конкретни причини, без логика. Всъщност нея може да я има, но никой не я търси. В планината не се задават такива въпроси. Там се намират отговори…
Разбира се, подобни мисли изобщо не го занимаваха в момента. Сега той бързаше и всеки завой на тясната пътека го караше да стиска зъби, за да не изпсува на глас. Вървеше бързо, добре си спомняше къщата, въпреки че не беше идвал тук десетина години. Черните му скъпи обувки потъваха звучно в калта и всяко „пляк” го изкарваше от равновесие. Чудеше се на себе си- какво го накара да остави всичките си ангажименти в София и да тръгне към това забравено място, в което живееха само спомени и … изгубена доброта. Поводът, естествено, беше погребението на чичо му. И завещанието. Но дълбоко в себе си той осъзнаваше, че не само заради това се е завърнал тук. Както и да е. В момента нямаше как да обмисля точно това, защото стигна до портата на големия двор, потънал в зеленина. И двете огромни тополи, които дори в разказ на Йовков не биха изглеждали по-идилично. Сърцето му се стегна като ги видя. Колкото и да се беше опитвал да изкорени това чувство, колкото и практичният му ум да не му позволяваше силни емоции... ето ги тополите… и детството… и носталгията. Със замах игнорира всичко това. Така беше редно.
Замисли се дали да влезе изобщо в двора. Никого не беше срещнал по пътя, никой не го беше видял. Спокойно можеше да се върне при BMW-то си и да потегли обратно за София. Без да се сбогува. Но последната мисъл му се стори толкова страшна, че просто нямаше как да го направи.
Отвори портата и влезе. Беше тихо. Къщата беше в дъното на двора и до нея се стигаше по тясна пътечка. Поредната пътечка. Усмихна се наум и бавно тръгна напред. Видя, че около къщата цари лека суетня. Печална. Тиха. Прегърбени баби сновяха насам-натам, двама старци седяха на пейката, току до вратата, и разговаряха без да се гледат в очите. Още не го бяха видели, но старото куче го надуши и със силен лай се спусна насреща му. Когато го приближи спря да лае. Беше го познало.
Буца заседна в гърлото му. Изведнъж в съзнанието му изплуваха думите на чичо му при един техен спор, когато той, в пристъп на младежка дързост, беше казал, че това вече не е негов дом. Тогава чичо му не се обиди… макар че трябваше. Погледна го и тихичко му отговори, без следа от укор: "Ти си ученият, ти знаеш. Но не виждам по-ясно доказателство за това една къща да се нарече „твой дом”, ако кучето в нея те познава и не те лае.” И сега кучето му го доказваше като размахваше щастливо опашка и се мотаеше в краката му.
Старците погледнаха към пътеката и към неочаквания посетител… и връщане назад вече нямаше. Забърза към къщата. Искаше му се всичко да приключи час по-скоро и да може да се прибере, колкото може по-бързо в апартамента си в София. Там всичко беше подредено, стегнато… лесно. Редът му помагаше да се справя с трудностите и демоните в живота си. В известна степен. Едва ли това беше правилният начин, но всеки имаше правото да избира средствата, с които да отпъжда мрака в душата си. Защото да живеят с мрака го умеят малцина. И той не беше от тях.
Съвсем пред прага на къщата една от бабките го позна и ахна от изненада. Не го бяха очаквали. Нормално- не беше идвал тук от смъртта на баща си. Хората сигурно още си спомняха как се държа тогава- първо се нахвърли върху чичо си, че не му се е обадил по-рано, за да му кажа за болестта на баща му, а веднага след това си замина без да се сбогува. Е, сега дойде и за „сбогом”. Макар че вече беше късно. Прекалено късно. Но и затова нямаше време да мисли. Възрастните хора го наобиколиха, засуетиха се около него и не го оставиха дори за миг с мислите му. И може би така беше по-добре.
Погребението мина някак като насън. Всичко вършеше механично, без никакво чувство. Пред погледа му минаха без да го впечатлят и плача на хората, и съболезнованията, които валяха към него. Дори не забеляза и онзи стар ритуал, който винаги го изумяваше в детството- че всички хора от селото се изсипваха в дома на покойника и всеки носеше нещо малко, което да остави в къщата- пъстри зрънца боб или брашно, ябълки или мед… И всичко беше толкова естествено, толкова лишено от показност, толкова тихичко и в реда на нещата, че с всеки „дар” на масата ти се късаше сърцето все повече и повече. И може би затова се зарадва, когато всичко това свърши. И той остана сам. Сред големия двор. Сред тишината. Сред спомените. Гледаше тополите, които шумоляха едва-едва, сякаш споделяйки стари тайни. Тръгна да върви без да следва пътеките. Чичо му не обичаше пътеките. Твърдеше, че всеки човек сам трябва да отъпка пътя си и че да вървиш по следите на другите е недостойно. А чичо му беше човек на честта. Като баща му. И дядо му. Идеалисти до безобразие, с такива възгледи, с такива мечти, че човек решаваше, че никога няма да пораснат… а истината беше, че те просто бяха надрасли времето си. Или пък не? Че нима всяко време не се нуждае от такива хора?!
Защо изобщо се сети за тези неща?!? Сега имаше далеч по-сериозни въпроси, които предстояха да бъдат решени- завещанието, продажбата на къщата, уговорките за цената… А той-тръгнал да философства за идеали, мечти и минало. Пф…
Продължи да върви и да се ядосва все повече на себе си. Изведнъж, сякаш от нищото се появи и старото куче. Тръгна след него – послушно, предано…
Усмихна се накриво. Чудеше се как това куче още може да е живо. Цинични мисли. Ама така му беше по-лесно да се справя с буцата в гърлото си, която щеше да го задуши.
Вървеше без посока, „на никъде”, както казваше баба му. И стигна до кладенеца. Като дете стоеше тук с часове, пускаше листенца и следеше полета им бавно надолу, лягаше на тревата, току до камъните, и гледаше тополите. И птиците. И просто мечтаеше за разни неща. И беше така спокоен, така щастлив… Опита се и сега да седне отстрани на кладенеца, но тревата беше мокра, а той вече възрастен, практичен, уморен... и не можеше да го направи. Въздъхна. Защо още стоеше тук? Защо след погребението просто не си тръгна? Защо си спомняше неща, които трябваше отдавна да бъдат забравени, защо се терзаеше за неща, които никога нямаше да бъдат простени? За съжаление.
Тополите изшумоляха силно. Появи се вятър- топъл и свеж и се заигра в клоните. И се заиграха и мислите му, връщайки го назад в едно време, уж отдавна забравено, а всъщност прилежно скътано в едно кътче от сърцето му. И изведнъж си спомни толкова много неща – и дървената люлка, и залезите над планината, и разговорите пред огъня… и всички дребни неща, които сега му се струваха като извадени от приказка, а тогава – като просто ежедневие. Което не съумя да оцени подобаващо… Спомни си ясните звездни нощи и тежките зими, риболова на близката рекичка… и смеха, който постоянно съпътстваше живота му. Всичко си спомни. Всичко обмисли. И си тръгна.
Не влезе в къщата. Нямаше сили за подобно нещо. Още не. Вървеше бавно из двора, обхождаше с поглед пътечките, и младите ябълкови дръвчета, и величествените тополи, и кладенеца в далечината, и плевнята, отдавна вече празна. Излезе, но не заключи портата. Тук никой не заключваше – нямаше нужда.
Когато стигна до BMW-то си вече беше взел решение. Отначало смяташе да продаде къщата и да забрави това място. Завинаги. Така беше далеч по-практично. По-удобно. По-лесно. Но как може да забрави нещо, което е станало част от същината му? Как можеше да даде другиму тополите, които бяха събрали в короните си детски смях и зелени мечти, слънце и едва прошепнати тайни? Как да изостави кладенеца- извор на радости, свидетел на първата голяма любов, вдъхновител за толкова пакости? Как да го остави- това би пресушило завинаги душата му… И вече го знаеше със сигурност. И тук нямаше нужда от логика. Нямаше нужда от въпроси. Да, планината винаги даваше отговори…
Пътечките, по които така неумело криволичеше досега, изведнъж се събраха в един път- към родната му къща. Това беше неговото „у дома”. И така трябваше.