автор: Danaya

Нито скоро, нито отдавна, в един град, който не беше нито близо, нито далече от центъра на света живееше един човек...

Странен беше той – ризите и костюмите му бяха с няколко номера по-големи от неговия размер, носеше стари кафеви кожени обувки, а черният му къдрав перчем – винаги малко по-дълъг от необходимото – всеки път летеше на различна страна, небрежно захвърлен след палавата игра на вятъра в него. Странен беше този човек. Но най-странното в него беше усмивката му – усмивка топла, добра, усмивка толкова щастлива, по детски чиста и невинна, че когато се появеше на лицето му, то обливаше със своята топлина всичко наоколо и ставаше още по-хубаво. И когато го видеха да върви по улиците, пъхнал ръце в джобовете на якето си и с щастлива усмивка на лицето, хората не го разбираха, чуден им беше и те си обясняваха неговата радост по най-простия възможен начин – “Вижте го, казваха си те, върви, щастлив като глупак.” И те го мразеха, не защото беше глупак, а защото беше щастлив. А той – той никого не мразеше. Не мразеше облаците, които се струпваха и изливаха пороен дъжд, точно когато се канеше да отиде в гората, не мразеше хората, които го пререждаха на опашките в магазините, защото си мислеше, колко ли са страдали тези хора, за да се борят така, със зъби и нокти за една коричка хляб. Не мразеше хората, които убиваха, защото си мислеше, че не те самите, а светът ги е направил такива. Не мразеше хората, които крадяха, мислейки си, че родителите на тези хора не са успели да им подарят хубаво и щастливо детство и те сега търсят поне мъничко лесно щастие, макар и постигнато на чужд гръб. Но и за родителите им се намираха хиляди и хиляди оправдания. Не мразеше колегите си, които по подли и нечестни начини го изместиха в професията, докато накрая остана без работа. Не ги винеше, опитвайки се да разбере, какво ли зло беше сторил светът на тези хора, за да си помислят, че оцеляват само най-силните и да ги накара като животни да тъпчат и убиват по-слабите от тях, за да не станат самите те един ден слаби, за да оцелеят.
Не мразеше и хората , които една вечер подпалиха къщата му и тя изгоря до основи. И когато остана сам, без приятели, без работа, без дом, той не мразеше никой. И мислеше само за това – КАКВО бе накарало хората да стаят в себе си толкова омраза? Какво ги бе накарало да мислят, че някой, който е различен от тях е заплаха? И дори когато му се наложи да обикаля улиците и с протегната ръка да моли за милостиня, той не мразеше никой. И си мислеше, че разбира хората , чиито сърца може би се късаха, но отминаваха с ледено равнодушие . Той не ги мразеше. Не ги мразеше, защото НЕЩО ги бе накарало да мислят, че ако покажат доброта няма да оцелеят. А това беше най-важното – да ОЦЕЛЕЯТ. Той никога не допусна, че самите хора могат да бъдат зли. Никога не помисли, че може би самите те бяха ИЗБРАЛИ да бъдат такива, каквито са. Постоянно размишляваше за причините, които ги бяха накарали да са такива и се въртеше в един огромен омагьосан кръг, защото в основата на всяка причина за злото, стояха самите те – хората. И не можеше да намери началото, не можеше да види и края. Защото отчаяно вярваше, че хората са добри. И само временно са се оковали, за да не загинат от добротата, стаена в гърдите им. Вярваше, че светът ги бе накарал да нахлузят тези брони, но той не мразеше и този свят. Не, не го мразеше, въпреки, че предизвскваше толкова ярост,омраза и превръщаше хората в буци лед. Не го мразеше, защото в този свят го имаше вятърът, който небрежно играеше в косите му, защото на този свят го имаше и слънцето, което с топлите си лъчи караше сините му очи да блестят още по-силно. И той се усмихваше сияйно и разбиращо на хората, които отминаваха равнодушно протегнатата му ръка и сякаш им казваше – “Знам какво ви е. Знам какво чувствате. Знам, че вие също носите топлинка и сте добри също така, както и аз, но не можете да го покажете. Но не се безпокойте. Някой ден ще бъде пд-добре.” Но хората не разбираха неговата усмивка, те дори не искаха да знаят за нея. Само с ледено-присмехулен тон си подхвърляха: ”Вижте го – щастлив е като глупак!” И отминаваха.
А вечер, когато той си лягаше в своя кашон под един стар дървен навес, гледаше звездното небе и си мислеше, защо ли само глупците в този свят можеха да са щастливи. Защото не можеха да видят света? Но кой всъщност беше ИСТИНСКИЯТ свят? Този, който другите виждаха през вледенените си погледи, или този, който той виждаше през сърцето си, пълно с обич?Защото глупците не се бяха оплели толкова в мрежите на предметите, които притежаваха? Но притежаваха ли “нормалните” изобщо нещо или сами се бяха превърнали в нечие притежание? Дали защото само глупците можеха да обичат?
“Може би наистина съм глупак.” - мислеше си Човекът Който Никого Не Мразеше. “Но поне съм щастлив”.
Такъв е той – Човекът Който Никого Не Мразеше. Ще ми се да кажа, че той ми беше приятел. Но това не е така. Той не ми беше приятел, и аз не бях, но искам да можех да се върна назад, да го срещна и да му кажа:
-Дай ми частичка от твоята добрина! Дай ми от твоята усмивка! Научи ме да бъда щастлива като теб!
А той да ме погледне с големите си блестящи очи и да ми каже:
-Ти нямаш нужда от моята добрина. В теб също има много добрина, но тя спи, както спи мъничко зрънце през ледената зима, но напролет то ще се събуди и от него ще израстне прекрасно цвете. А дали твоето цвете ще е кокичето, което първо пробива с главичката си зимния сняг и известява, че пролетта е близо, или пък есенният минзухар, който се разтваря след като другите цветя вече разцъфнат, зависи само от теб!
Така че, приятелю, ако някога срещнеш Човека Който Никого Не Мразеше, ако видиш блестящите му очи и протегнатата му ръка, не я отминавай, а сложи нещо в нея – най добре своята собствена ръка, за да бъде той слънцето, което ще раззелени мъничното семенце на доброто в теб.