автор: swetulka

Златисто е.
Утрото зад теб блести
и ти си тъмен силует.
Шепа весели светулки
в очите ти танцуват,танцуват...
За мен.
*
Сребристо.
Кристална тишина
се стича
по невидими капчуци.
Сред нея-аз и ти.
Поемам мислите ти
отпреди да станат думи
като мъркащи,
новородени рожби.
Твоите очи към мене
мост съграждат.
*
Лилаво е
/всъщност е унил декември,
но аз предпочитам лилаво/.
Наоколо-цъфнал люляк
и вали,вали...
Ти ми казваш,че въздухът
е пълен с мен
и ме вдишваш...
Но си далеко.
На мен ли го казваш?
И още вали...
Ароматът на люляците
не е достатъчен.
*
Синьо е.
И безнадеждна печал
ни обгръща,
наместо музика.
Не те гледам,
за да не мине болката ми
по моста.
Ти се обръщаш и тръгваш.
И отнасяш със себе си
синевата.
*
Яростно.
Цветовете се сливат-
бушуват,изригват
в цветни протуберанси;
прииждат,прииждат...
Отнасят моста.
Очите ми са зелени поля,
които пороите заливат...
*
Изхвърлям палитрата.
Оставям само червено
/в карминени отенъци/.
То се утаява
във тихия залез,плиснат
връз кобалтово езеро
и се напластява по корените
на върбите;
боса самота
мрежа от косите си сплита
и слуша вятъра
как шепне в тръстиките:
"...отмини...отмини..."
А после се сепва-
остани!
*
Но съмва.
В дрезгавината на утрото
цветовете в делнична прах
изсивяват.
Вън изнервено
припалва двигател.
Аз и ти ?
Абсурдно
/мнението на двигателите
винаги е определящо/.
Под руините на моста
щурче се обажда.
Мъничко черно щурче
върху белите камъни
изпълзява.
Вземам го в шепите си.
Подай ръка-
за теб е!
От мен.