Спира ме моят предел да продължа,
отатък просторът зове ме тихо,
в подножието на границата му кръжа
и свободата да съм смела викам …
Каква гротеска е изрисувана на длан,
житейски път по, който да премина,
поставен на триножник, начертан,
животът ме отмина наполовина.
Там в празното е точка-събирателна,
на минало, настояще и бъдеще,
вечна, съзидателна и наказателна
и когато иска може да ме сгащи …
Човекът е пионка и има си предел,
а изборите му са времеви повторения.
Къде е доброто и кой го е превел,
на езиците на всички заблуждения?