автор: marcusjunius

Туп... туп... туп... Хората, които не могат да мислят, са щастливи. Щастливи са и онези, които могат, но не знаят, че могат – те, обаче, са изправени пред постоянния риск да осъзнаят способностите си. Аз съм от вторите, но без късмет – мога да мисля още от рождението си, а на пет години, осем месеца и три дни осъзнах, че го умея.

***

- ХАЙДЕ СЕГА ПОВДИГНЕТЕ ЛЕВИЯ КРАК. ЛЕВИЯ! И ВСИЧКИ ВИКАМЕ ЗАЕДНО „УРА”... НЕ ВИ ЧУВАМ! УРА!
- Няма ли да млъкне този идиот? – Лари се опитва да надвика високоговорителите, вдигнати на пилони около шатрите в парка край града.
- Нали това му е работата – опитва се да го умилостиви Ренате и полекичка го подбутва към центъра на тълпата.
- ...И СЕГА – ЙЕЕЕЕ... ЙЕЕЕЕ... ИСКАМ ДА ВИДЯ РЪЦЕТЕ ВИ ВЪВ ВЪЗУХА... ЙЕЕЕЕ! ЗАЩОТО ДНЕС ТРЯБВА ДА СЪБЕРЕМ ПОВЕЧЕ ОТ ПРЕДИШНИЯ ПЪТ! ТРЯБВА ДА НАДХВЪРЛИМ КОЛКО? ДЕСЕТ! ХИЛЯДИ! ДОЛАРА! ЙЕЕЕЕ!
- Не ме бутай, Ренате! И от тук го чувам добре!
- Моля те Лари, нали е и за него! – отново моли Ренате. – Хайде, Бени! – обръща се тя към сина им, който върви, поклащайки се, малко зад тях.

Бен я поглежда мило, след което сяда върху една от решетките на парната инсталация, която минава под алеята и започва да чопли между металните й прегради. Опитва се да извади фас със зелен филтър, който се е наместил удобно в процепа между две железа. Ментолов фас.

***

Още преди да се осъзная, хората малко ме плашеха и ме дразнеха. Отнасяха се странно към мен. Баба ми, наполовина чернокожа, ме целуваше по устата с косматата си брадавица. Веднъж удари шамар на татко пред мен, което не беше хубаво, защото майките не трябва да бият децата си. И мен мама веднъж ме удари и тогава знаех, че не трябва. Мама ме е удряла само веднъж, когато вкарах иглата и за плетене в контакта и аз си помислих, че не е хубаво дето ме удари. А иначе мисленето е много опасно, защото започваш да мислиш мечти. Просто не можеш да се сдържиш, колкото и да ти повтарят, че като пораснеш, трябва да имаш добра работа и положение в обществото. Когато на пет години, осем месеца и три дни разбрах, че мога да мисля, веднага реших да си измисля голяма мечта.

***

- Ренате! Лари! – мъж в жълта тениска си пробива път през тълпата.

Лари го вижда и извърта очи към Ренате. Физиономията му изразява досада. Ренате дръпва мъжа си за колана на бермудите: „Не се цупи!”. Човекът с жълтата тениска влачи за ръка десетина-дванайсетгодишно момиченце в розова рокля, с рижо кестенява коса, вързана на една опашка с огромна бяла панделка. Лари се опитва да скрие раздразнението си. Той не обича Шеп, мъжа с жълтата фланелка, защото Шеп е от „незасегнатите” доброволци, дето си мислят, че разбират за какво става въпрос, без да имат и най-малката идея.
- Как си, Шеп.
- Добре, чудесно, а ти? Ей, довели сте и Бен? Тъкмо и аз съм довел Една – да се запознаят най-после! На колко стана?

„Мястото на неговото дете не е тук”, мисли си Лари, като поглежда крадешком живите очи на малката Една..
- Голям е вече... – смотолевя.
- На шестнайсет – казва Ренате. – Бен, запознай се с Шеп и Една.
- Една, подай ръка, но първо на леля Ренате – казва Шеп, който много държи на етикета.
- Как е тя? Вече е в...? – пита Ренате.
- Пети клас! Е, малко трудно завързва приятелства, но е първенец на випуска! – отговаря Шеп с блеснали от гордост очи.

При тези думи на Шеп Ренате протяга ръка и погалва Бен малко над левия лакът. Ренате също се гордее със сина си. Той не реагира на милувката. В същото време Една прави три крачки напред, с поглед, вперен в Бен. Очите и, до този момент проницателни, но безучастни, се вторачват в неговите.
- Хайде, подай ръка първо на мадам! – настоява баща и.

Една сякаш не го чува, а протяга двете си мънички ръце и хваща в тях дясната ръка на Бен. Дланта му е голяма, с едри пръсти, които изглеждат още по-непропорционални в сравнение с хилавото му, длъгнесто тяло. Бен оставя ръката си в детските шепи, но така и не поглежда Една. Очите му гледат някъде над всичко.
- Тийнейджърски му работи! – усмихва се майка му без притеснение. Ренате отдавна е спряла да се притеснява.
- ...И ТОВА Е ВЕЛИКО! ВИЕ! СТЕ! ВЕЛИКИ! – изкрещява точно в този момент гласът от уредбата.

***

„Ти ще станеш велик футболист!” каза ми татко и точно тогава аз си измислих мечта. Мечтата ми беше да имам голяма къща, само за мен, и да не съм футболист. И никой да не може да влиза в къщата ми, никой! И веднага разбрах, че мечтата ми може да се сбъдне. Всичко, което човек поиска, може да се сбъдне – стига да разбере, че може да мисли! Взимаш времето и го мачкаш като глина, после взимаш нещата и ги правиш други. А в онзи момент аз разбрах мисленето, усетих го в червата си и веднъж усетил силата да мога, нямаше как да се спра! Сега, когато къщата ми е вече готова, се питам дали бе имало друг начин да продължа живота си и си мисля, че не е имало. Аз можех, а който може, го прави – иначе умира от нищо.

***

Групичката от тримата възрастни и двете деца стои известно време пред шатрата и пред кряскащия клоун на сцената, а после дружно решава да се оттегли на по-спокойно място. Петимата се измъкват през тълпата и не след дълго се добират до едно свободно местенце в края на поляната, точно до езерото. Крясъците от сцената и тук се чуват, но по-слабо. Есенната шума е покрила още свежа трева, денят е топъл и слънчев и те сядат направо на земята. През целия път от шатрите, през поляната, чак до езерото, Една не пуска ръката на Бен. Той също не се опитва да я издърпа, но очите му нито за миг не се обръщат към очите на момичето.

***

Къщата ми стана прекрасна, направо чудесна. Имах библиотека с всички книги за деца и възрастни, а стените бяха звукоизолирани, така че да не чувам караници отвън и изобщо шумове от други хора, защото с тях не мога да говоря. С шумовете. Направих й и огромна брава – предвидих всичко – взлом, разбиване, ръжда – всичко! Бравата се отключваше с един златен ключ, който висеше на врата ми – само той можеше да отключи къщата. Когато за първи път влязох в новата къща, аз се зарових в мислите си и не излязох цял ден. Накрая се уморих и реших да надникна за малко навън, при другите. Тогава разбрах, че съм измислил брава, която се отключва само отвън... Бях направил съвършения капан, изработен от фини до съвършенство мисли. От тогава живея само вътре. Понякога, когато другите крещят много силно, ги чувам – опитвам се да им отговоря, но те никога не ме чуват. Къщата е звукоизолирана – точно каквато я измислих. Не чувам почти нищо и колкото и да крещя, мен също не ме чуват. Единственото, което понякога чувам отвън, са собствените ми стъпки. Туп... туп... туп... Сякаш вървя нанякъде. Когато ги чуя, започвам да опипвам с пръсти земята, даже долепям ухо. Напипвам разни неща, дочувам гласове, но никога не съм сигурен какво точно напипват пръстите ми. Ето например сега, например сега... Сега!
- ...
- Здравей, аз съм Една.
- Здравей.
- Искаш ли да дойдеш навън да поиграем?
- Не мога, заключен съм.
- Отключи се.
- Нямам брава отвътре.
- Тогава излез през прозореца.
- Нямам прозорец, не се сетих да си направя.
- А аз как мислиш, че влязох?
- Как?
- Измислих ти един прозорец. Ето го – на стената зад теб. Няма щори, само сини дантелени перденца. Промуших се между тях на влизане.
- Харесвам синьото. Като небето е.
- Знам. Идваш ли?
- Не знам. Отдавна съм тук. Мисля, че вече не им трябвам.
- Трябваш на мен.
- Че за какво съм ти, Една?
- Ами ако някой ден и аз си измисля къща без брава?Ако се случи, искам да знам, че ти ще дойдеш и ще ми измислиш прозорец. Защото никой не може да измисли прозорец на собствената си къща. Ти можеш да измисляш. Щом теб те има, ще съм спокойна.
- Тогава ще дойда. На какво ще играем?
- Нося карти и федербал.
- Предпочитам карти…

***

Лари за момент изоставя разговора с Ренате и Шеп и се обръща към сина си и малката Една:
- Ей, вие двамата! Хайде малко се разходете! – но изведнъж гласът му увисва насред околния сив шум. – Ама какво...???

Жена му и Шеп също се обръщат по посока на децата. Очите на Ренате като че изведнъж хлътват навътре в изтощеното и, бледо лице. Ръката на Лари, която държи нахапан хотдог, трепери. Седнал е по турски и капки горчица се стичат и падат върху връзките на лявата му маратонка.

На три метра от тях едно дванайсетгодишно момиченце и шестнайсетгодишен младеж играят на карти. Мятат поредните ръце направо върху тревата – движенията и на двамата са точни и обиграни. На лицата им са залепнали тайнствени усмивки. Бен прибира сръчно поредната ръка и я пъха под прегънатото си коляно.
- И КАКВО ОЩЕ НИ ТРЯБВА! КАКВО! – достига до всички гласът от сцената. – ОЩЕ ХИЛЯДА И ЕДИНАЙСЕТ ДОЛАРА, ЗА ДА БИЕМ РЕКОРДА ОТ ПРЕДИШНИЯ ПИКНИК ЗА АУТИСТИТЕ!
- Не трябва да казва „за аутистите”, а „срещу аутизма” – изрича бавно Бен и хвърля асо спатия. Гласът му е прегракнал, неумел, с пробиващ на моменти фалцет.
- Не му се връзвай – усмихва се Една. – Този е клоун, не може да мисли.

След това „захлупва” спатията на Бен с асо купа. Двамата избухват в смях. Зад тях, притихнали и прегърнати, Ренате и Лари плачат със сълзи. Без звук.

В този момент на сцената екзалтираният водещ започва да чука с пръст по микрофона и да вика:
- [ТУП-ТУП-ТУП] ... ЧУВА ЛИ МЕ НЯКОЙ? ПОКАЖЕТЕ МИ, ЧЕ ВИ ИМАААА [ТУП-ТУП-ТУП]