автор: VECNO

Узряваме! В телата ни лудуват
соковете летни на земята.
Скъсяваме коси и токчета, а чувствата
са кладенци – неизмерно дълбоки...
Ръцете ни са малко уморени –
от тежък детски смях
и облачни безсъния.
Но в шепите ни златно свети
на зачатието тайнственият звън.
Понякога очите ни са пусти –
изметени от ветрове огнища.
Но стига им делнично чудо –
да се населят с блясък в тях звездите.
И по е лесно да прощаваме
след острите следи на болката.

С всяка прошка мъничко узряваме...
А с нас – и низът на живота...