автор: thebigplucky

Йордан Игнатов Андонов 21 декември 1881г. – 7 септември 1916г. - Йоцо, Йоцо Куцият, моят прадядо, дето гроб няма.
За него знам от баба Пана, най-малката сестра на дядо ми. Само три приказки можа да ми каже, защото малка била, не го помнела добре: „... на война замина и са затри...”. Дядо си не зная; изкарал войната, но болестите го съсипали, не дочакал да ме види. След години баща ми, преди да почине, ми разказа историята на Йоцо Куция, това, което знаел за нея. Помня и две пожълтели снимки, останали в една стара ракла на село, но може вече и тях да ги няма. Всичко се попиля след делбите на многобройната му, наплодила се по добруджанската земя челяд. И хората се разпиляха, изпозабравихме се. Откъм нашта страна никой жив не остана, само аз и Йордана, дъщеря ми.
Дали за добро, дали за лошо, не знам, Бог ли така отреди, останах сам, без братя и сестри. Донякъде се радвах. Омръзнало ми беше да гледам изблиците на братска обич навсякъде около мен. Омръзна ми да виждам и пробляскващата подозрителна искра в погледите на близки и роднини, когато случайно се срещнеха или нужда някаква ги принудеше да се потърсят: „... този пък какво ли ще ми иска сега?...”. Тъжно е да нямаш брат или сестра, рамо да се наплачеш в труден момент или когато животът загорчи. Но пък поне от братско коварство и от сестрина алчност и злост - застрахован съм. И моята дъщеря една остана. Не че не се обичахме с жена ми или пък притесненията от прехода ни притиснаха. Дори и не сме разговаряли за това, някак си мълчаливо го решихме. Отложихме радостта и грижите по деца за радостта по внуци. Само че те сега, днешните, женят ли се?!
Дъщеря ми порасна отдавна. Гледам я и тя отвеяна като мене, носи се из живота като перце от птица – вятърът накъдето задуха. Нито му се озъби на този живот досега, нито излезе на инат насреща му. И уж вятърничава, пък завърши агрономство, най-земната професия.
Още не беше подхванала работа, търсеше. Мярнах я да се мотае из града с един джип. Докривя ми – не бях я учил на този начин на живот. Канех се да проведа разговор с нея за това, колкото и тежък да се получеше. Но разговорът сам ме намери.

Пиех си бирата пред магазина, имаше две-три масички там за кварталните картоиграчи, но за тях беше още рано. Сядах понякога привечер след работа; докато я нямаше жената вкъщи - и на мен не ми се прибираше; пиех по някоя и друга бира, дочаквах я и се прибирахме заедно. Спря отпред един Ланд-Круизър (любимата ми марка, затова съм я запомнил). Човекът слезе от колата и влезе в магазина. Излезе след малко, носеше две кутии дълъг Трезор и стек Каменица. Спря пред масата ми.
- Може ли?
Огледах другите празни маси, погледнах го и него, не намерих причина да бъда неучтив.
- Заповядайте! – подръпнах сгънатия недочетен вестник.
За какво ли ги купувах и тези вестници?! Само хабят хартията, земята без гори остана. И после измислят разни велики проекти против глобалното затопляне, струващи милиарди!? Космически чадъри, гигантски изпарители на морска вода... А е толкова просто – всеки да засади по сто дръвчета или кой колкото може и пожелае – и хиляда не са нещо невъзможно за един човешки живот. Толкова мастити учени - акъл нямат ли, дебилни ли са(?!) – и на овцете им идва на ума в жегата да запладнят на сянка под дървото; дърветата не позволяват на земята да прегрява и да изпарява влагата си... А пък тези с вестниците – трябва да ги задължат със закон да залесяват с хиляди декари. Кому са нужни всичките тези хартии, в които пишат едни и същи глупости!? Стоят непродадени по реповете, а продадените – разнасят ги ветровете навсякъде. И продължават да пишат, да пишат, да пишат... Лудост някаква ни е обхванала и заслепила. А точно сега на хората не им трябват вестници, а очи, очи им трябват: на едните – да виждат какво става, ама добре да виждат; а на другите – да имат очи пред хората да застанат. Сетих се за Дядо Вазовите думи: „... анджак сега ми трябват очи...”. И защо ли наричат Вазов – „Дядо”?! Този разказ го е писал, когато е бил на моите години; „Под игото” е написал на тридесет и шест - не е имал чак толкова натрупана мъдрост в себе си! Но е имал душа, чувствителна... И очи е имал, очи...
Отплеснах се. А на дъщеря си викам, че е отвеяна... Колко ли мисли могат да преминат за един миг през главата на човек в онази загадъчна възраст, малко над средната?!
Човекът от джипа разкъса найлона на стека, измъкна две бири, отвори ги и ми подаде едната. Вдигна другата.
- Наздраве!
Нямах причини да му откажа. Моята бира преди малко беше свършила, жена ми все още не се задаваше откъм спирката и в главата ми полека се оформяше мисълта за втора. Обичах я пущината.
- Наздраве!- отпих с наслада.
Загледах се в човека. Мъж, горе-долу на моите години, може и с някоя отгоре, прошарена коса, прошарен дебел мустак, червендалест, загорял от слънце и вятър. Погледнах ръцете му; ръцете понякога говорят за човека повече от лицето му, лицето има много маски, лъже. И по очите се познава, но там е още по-трудно. Ръцете му бяха силни, с големи здрави пръсти, но не груби; ръце на човек, който не работи постоянно тежка физическа работа, но и не бяга от такава.
- Прощавай, друже, да не се познаваме отнякъде? Работил съм къде ли не и какво ли не, с много хора се сблъсквам. Взех, обаче, да забравям.
- Не. Не се познаваме. – човекът отпи. – Драган. Драган Димитров.
Протегна към мен ръка. Нямах причини да не поема тази ръка. Здрависахме се.
- Андонов. Станимир.
Отпихме още по една дълга глътка.
- Зърнопроизводител съм. Обработвам няколко хиляди декара земя в три села на петдесетина километра от Добрич. Работата върви. Трудно, но върви. Хората явно са доволни от мен, добре се грижа за земята им, добри ренти им давам. Разказват и на другите. За две-три години изсипаха се всичките при мен, и от трите села; аман-заман, молят ме да им работя земите. А техника и хора имам – защо да им отказвам?! Моята работа, обаче, стана много. Аз съм агроном по образование, жена ми и тя. Досега се справяхме със задружни усилия, но взех да не насмогвам. Постоянно отсъствам по разни сделки: семена, торове, препарати, резервни части... От време на време си мисля, че живея в някаква лудница. А и жена ми е много заета напоследък, имаме внуче. Младите уж си гледат детето, но все към Варна ги тегли. Те с адвокатлък се занимават, този бизнес е за големия град, яде им времето и силиците,.. ще го усетят по-нататък...
Та съм дошъл за Йордана да разговаряме - искам я да работи при мен. Има добра диплома, сериозно момиче, харесвам я - не се занимава с глупости, не си пилее времето. Знам, дипломата не е всичко - тя тепърва ще има да се учи на занаят и да се доказва. Но мисля, ще се справи... Лошото на нашата работа е, че е кампанийна; със седмици нищо не правим, но като дойде - не остава ред и да спим. Ще и се налага да не се прибира... За другото – не трябва да се притесняваш, мъжагите ми са огън, но ми имат и страха, имат ми и уважението - никой няма да посегне... Та това исках – да се запознаем, да поговорим...
Ето ти го значи мутрата с джипа! А тя каква била работата! Ще ме скъса тази моята дъщеря. А аз се притеснявах – осъзнала е силата на красотата си и е решила да кара в живота по лекия път...
- Ами тя, Йордана, е голямо момиче, пълнолетна е. Откакто порасна, старая се да не и се бъркам. Искам сама да избере пътя си, да не ме обвинява един ден, че съм и дал погрешен съвет. Аз напуснах дома си на деветнадесет и повече не се завърнах – успях горе-долу сам да се оправя. Знам, сега са други времена, но някои принципи не са се променили. Не искам да оставя след себе си човек, расъл в саксия, неспособен да се справя с живота, хленцащ и самосъжаляващ се. Искам без страх да гледа истината и хората в очите. И искам очи да има!..
Помълчахме известно време. Бирата свърши и Драган набързо отвори още две. Жената се зададе откъм спирката, хвърли ми кос поглед отдалеч и се прибра.
- Тя моята е още по-дълга, не е за разправяне сега – Драган отпи. – Но разбрах какво искаш да кажеш. Животът ме е научил да разбирам от хора; това че мълча и се правя, че само работата ме интересува, е едва видимата страна. Явно като баща заемаш по-важно място в живота на Йордана, отколкото предполагаш. Не ми е казвала нищо по въпроса, но усещам колебанията и притесненията и; изглежда е останала с впечатления, че не гледаш достатъчно сериозно на нея, държиш я на дистанция. Младите хора в периода на утвърждаването си са страшно раними, имам две големи деца, изживял съм го; всячески се нуждаят от родителска подкрепа и одобрение на постъпките си, или поне от внимание... Та реших с един разговор да раздвижа малко нещата. Не е хубаво това разстояние, появило се между вас. Йордана много ви уважава...

И ето ти я моята Дана – истински агроном. Дадоха и един пораздрънкан червен пикап; мъкнеше постоянно насам-натам с него препарати, обеззаразени семена, туби с масла и нафта, бидони с минерална вода за трактористите. Непрестанно говореше по мобилния, ръкомахаше нещо с другата ръка и обясняваше нещо на някого, който все не я разбираше. Интересно ми беше да я наблюдавам отстрани, една такава сериозна, увлечена в работата си. Криех обаче бащината си умилителна усмивка, не исках с нищо да я притеснявам, и без това и беше достатъчно притеснено. Когато дойде времето на кампаниите, започна да не и остава време да се прибира. Земите на Драган бяха на 50-60 километра, нищо работа, но след цял ден обикаляне из чеирите, всеки би се почувствал скапан. Дадоха и ключовете за една изоставена къща в едно от селата, преспиваше там. Първата година избута как да е, но пролетта на втората година решихме, че не може все така да я кара, да живее като бекярче. Трябваше да и създадем малко уют, поне за часовете, през които почива; да има подобие на дом, изпълнен с наши вещи, да и напомня за вкъщи. Отидохме един път с жената да и занесем едно-друго - чаршафи, одеяла, съдини разни; да и поошетаме. Беше си подредила и изчистила – колкото успяло детето. Калните и гумени ботуши бяха пред вратата, до тях – маратонките, а до тях – елегантните и сандали с високите токчета; посмяхме се на гледката, фотоапарат нямах, за съжаление - да ги заснема. Беше си завъдила и приятел, Мишо – един дебел, рижав котарак. Нареди ни маса, салата наряза, сипа по ракия.
- Леля Станка ми я носи, съседката. Мъжът и умрял преди година, кукува сама.
Извадих от багажника кашон с един малък Samsung, четиринадесет инчов.
- Да не кукувате вечер сами. Подарък за първата ти самостоятелна къща.
- Тате... – прегърна ме.
Жената изпържи кюфтета. Нейните подаръци бяха скаричка и котлон, желязна кафеварка и термос.
- Да си имаш кафенце за през деня, да се ободряваш.
Пихме по още една ракия. Хапнахме.
- Е, разкажи, как я караш? Справяш се с живота, гледам.
Гледах я, наистина - поотслабнала, попребледняла. Сигурно чете нощем, да е в час, къде ти време денем; агрономските и учебници и разни справочници бяха на един стол до леглото. Другия път ще донеса една етажерка. И нощната и лампа да не забравя...
Йорданка изведнъж изплака.
- Трудно ми е, тате... Понякога ми е ужасно трудно... Животът не винаги е справедлив с мен...
Но беше за миг. Избърса набързо предателските сълзи от тъмно кафявите си очи, опита се даже да се усмихне. Не се получи. На жената, обаче, толкова и трябваше, ревна и тя.
- ... Ще се справя... Само чичо Драган да ме изтърпи...
Прегърнах я.
- Слушай, моето момиче, животът е справедлив, и всекиму въздава заслуженото – хората са несправедливи. И още нещо от мен запомни: не се нагърбвай с всичката работа и с всички проблеми – никой на този свят не се е справил с това. И чичо ти Драган не се справя сам – затова те е взел, да му помагаш. И мисля – не е направил грешка... Ела отвън, на пейката – да пием по бира, докато майка ти ошета.
Йордана отвори хладилника, сложи няколко бири в една торба.
- Бирата ще я пием на друго място. Искам да ти покажа нещо... Мамо, ще дойдеш ли с нас до полето?
- Вървете, вървете... Поговорете си двамата. Аз ще понаредя тук туй-онуй; багаж имам да свалям от колата още...

Йордана, с нейният вятърничав акъл, винаги измисляше неща, с които да ме изненада. Дори не попитах, какво е решила този път и къде ме води. Пикапът и беше истински уникат. Качихме се. Йордана даде газ и хукна из къра. Дъхът на прясно изораната земя ме удари, замая ме, замалко да ме събори. Чистият въздух опияняваше. Ароматът на непрецъфтелите джанки беше навсякъде. Какво правим ние, Господи - самоубиваме се по тия градища!..
Йордана отби от пътя до едно леко възвишение, кой знае защо останало неизорано, обрасло с храсталаци, тук-таме измежду тях се показваше някое разкривено от ветровете дърво. По-нагоре се виждаха короните на четири големи ореха, превили клони от старост. Йордана взе торбичката с бирите и тръгна през храсталаците. Последвах я. Усетих се, че под краката ни има каменна пътека. Тревата я беше грабнала, но на места личеше. След малко стигнахме върха на възвишението, последните храсти свършиха и излязохме на открито. Под орехите на двуметров каменен пиедестал, облечен с плочи, един войник се беше втурнал в атака „На нож!” с поглед вперен в долината на Сухата река - на североизток, към врага. В съсредоточеното под фуражката мустакато лице нямаше омраза, само една смазваща няма решителност на човек, надскочил страха си и прежалил себе си в името на живота. Изтръпнах. Краката ми сякаш се подкосиха... Йоцо Куцият,.. кръвта му изкрещя в мен. Човекът без гроб.

Предаваше се през годините историята му. Тих човек бил, но каквото кажел – думата му на две не ставала. И всичко виждал с тъмните си като земята очи. Виждал, но мълчал,.. като земята... Като се заженил, синът на румънския чокоин хвърлил око на изгората му, втурнал се с коня насреща му - да го сплаши. Йоцо не мръднал, стоял ням и решителен. Хванал коня за дизгините, тръшнал ги и двамата на земята. Пипнал румънеца за гушата, врата му щял да прекърши, но двама гавази налетели с конете и го прегазили. Засилили се втори път да минат, щели да го довършат, обаче аверът му, Танас, застанал пред него и се хванал за ножа; настръхнали и другите мъже. Мамалигарите обърнали конете и дали назад; псували грозно. Танас го довлякъл до вкъщи. Оправил се Йоцо, но окуцял с единия крак. Оттогава без нож в пояса не излизал, имал един каракулак, още от турско останал.
Шеснайста година българска войска минала през селото им, отивали към Добрич. След два дена се зачул тътенът на оръдията. Йоцо цепел дърва на двора. Спрял. Загледал се нататък. Лицето му полека се изпълнило с онази негова няма решителност. Жена му го ви-дяла и се прекръстила. „- Божке, недей!..”.Йоцо се съблякъл гол до кръста, измил се, облякъл чиста риза. Нанизал каракулака в пояса, закачил малката брадвичка на кръста, облякъл дрехата. Прегърнал Мита, погледнал я в очите; домиляло му за миг, три деца му родила откак се събрали. „ – За тях отивам!”, само това казал. Взел и една торба с хляб, че път е, и запрашил към Капуджи махле, натам му казали, че отиват войскарите. Танас го мярнал от-някъде, събрал набърже каквото сварил и го догонил.
Същият този Танас разказал после за сраженията. Записали се доброволци. Облекли ги, пушки им дали. Зачислили ги в 35 Врачански полк. Битките били жестоки. Срещу нашите настъпвали руси, румънци, сърби, хървати, руска артилерия. Последната битка била най-тежката. Полкът им бил в окопите между Осман факъ и Ези бей, дружината им - близо до Чакърча. Пред Осман факъ Козлодуйският полк прикривал фланга им. Три дена не мръднали от позициите, отбивали атака след атака; в затишията спели по очи върху прикладите. На третия ден Козлодуйци се оттеглили разбити; Врачанци останали сами срещу най-яростните атаки. Сърбите ги обходили от северозапад. Полковата артилерия се оттеглила за да не попадне в плен. Прибрали знамето в калъф; един смелчага го скрил до гърдите си и под обстрела се промъкнал в тила. Пропълзяло отчаянието за миг, смъртта гледала страшно отблизо. Полковникът прочесал с коня си позицията под куршумите на врага. Надвикал стрелбата: „ Ако ще костите си тука да оставим, но няма да мръднем от тази свещена земя! Позорът е по-страшен!”. Заповядал да се изтръгне кабела на телефона – да не последва заповед за оттегляне. От дружината им почти нищо не останало, шепа хора. "... Корави бяха врачанците, балканджии, но – избиха ги..." Йоцо само веднъж проговорил: „- Дано не ми свършат патроните...”. Обрал за патрони всички трупове наоколо; подвозът бил унищожен от артилерията на руснаците. "... А братя сме уж..."
Руската артилерия отново загърмяла. Малцината оцелели враснали в земята и се прекръстили, знаели какво ще последва, когато оръдията замлъкнат. Оръдията били близо час. Внезапно настанала тишина. Йоцо подредил патроните пред себе си, тридесет и два. Прегледал набързо пушката, изтръскал я от пръстта, капнал от масленицата на затвора, раздвижил го; друго не сварил да направи. Отсреща изсвирила тръба. Румънците и сърбите се хвърлили в атака. Руснаците след тях, седем вълни. Картечниците ни отляво и отдясно замлъкнали; разчетите - избити, до един. Наште запукали смъртоносно, на три пъти ги принудили да залегнат. Но разстоянието вече било малко, виждали лицата им, а патроните – свършили; и да имали – време не останало да заредят. Отсреща се вдигнали. Наште – също.
"... Не се оставихме да ни изколят като страхливци, скрити до последно в окопите..."
Нямало жив командир, който да заповяда, но се втурнали като един. Контраатака: „На нож!”... Настанала кървава касапница: "... посрещаш,.. отбиваш,.. приклад,.. удар с но-жа,.. събаряш,.. следващият..." Най-бързият път към смъртта е да се обърнеш с гръб и да побегнеш. Най-близък ти става човекът до теб, на когото дори името не знаеш, но пази фланга ти; докато го усещаш – и ти си жив, няма нужда дори да поглеждаш към него, там е. И нито крачка назад. "... Приклад,.. събаряш,.. удар с ножа..."
Пушката на Танас се разтрошила. Йоцо му хвърлил каракулака. Танас побеснял, целият бил в кръв от посечените; крещял в несвяст: "Елате бе, мамицата ви..."; никой не смеел вече да тръгне срещу него. Времето спряло и Бог затворил очи. Някак си подсъзнателно знаели, че нямат никакъв шанс, че са обречени. Но не отстъпили. Нито крачка. От какво са били направени тези мъже,.. от какво...
Йоцо посрещнал поредния сърбин. Не отбил добре. Ножът му потънал в сивозеления шинел, но и щикът на сърбина го ударил под ключицата. И двамата се вгледали в очите си. "... Защо?.." После се свлекли на колене, пронизани един от друг. Така и ги намерили след битката. Не видял Йоцо налетялата от запад конница как помела като хала и сърбите, и румънците, пръснали ги по къра и ги посекли безжалостно. Руснаците отстъпили. Танас останал нелепо сам сред труповете с кървавия каракулак в ръка...
"... На гробището в Кара Синан направиха братска могила, но за нас идваше далече. Заровихме труповете в ямите от снарядите и в полуразрушените окопи. Няма гроб Йоцо..."

Допивахме с Йордана бирите, облегнати на ореха. Мълчахме заедно със забравения войнишки паметник, гледащ немигащо над чеирите и изораните ниви красотата на тази земя, за която толкова кръв се е проляла. Сигурно виждаше селата, които с новите си имена бележеха някогашната западна линия на фронта и напомняха за мъжеството на героичните полкове: Врачанци, Козлодуйци, Ловчанци... Мислех си, какво странно нещо е животът и колко невярна е човешката памет. И очи... очи нямат хората – нито за красотата, нито за срам да сведат...
- Дане, помниш ли онзи стар нож, дето седи в гардероба ми? Като малка все те теглеше да го вземеш.
- Помня го. Какво за него?
- От дядото на баща ми е, Йоцо Куция. От него ти идва името. Той е загинал в тази война, в тези сражения. Неговият приятел Танас върнал ножа след последната му битка... Само това върнал. Каракулак се казва. Никой не знае историята му Много живот е затрил, да знаеш... Но, погледнато иначе, спасил е и моя, и твоя, и на още много други.
- Странно, когато намерих това място първата ми мисъл беше, че трябва да те доведа тук. И ето – случи се.
- И представа си нямаш какво ми върна, момиче. Думи нямам, да ти благодаря... Едно искам да ти заръчам: не губи очите си!
- Какво означава това? – питащият и поглед гледаше ту мен, ту паметника.
- Ще разбереш. Но не сега, след време ще е. Само не забравяй какво съм ти заръчал.
Прегърна ме и се притисна в мен. Малкото ми порасло момиче...
- Да си ходим, тате.
Отидох до паметника. Докоснах с длан плочата. Десетки издълбани с длето имена с полузаличени букви чакаха кръвта на някой техен потомък да проговори. Не потърсих името на Йоцо; какво значение има къде и дали е записано името му – ще е жив, докато го има в паметта ми, докато гледа през очите ми. Пред всеки един войнишки паметник трябва да се коленичи и да се сведе глава. Пред всеки...
Сторих го. Мислено поблагодарих на Йоцо Куция – за очите на дъщеря ми с цвета на земята - че ги има. А някой ден, преди да си ида, ще и разкажа всичко. Да помни...


Март 2009
Добрич