автор: jelyaznovski

И така – Малък Сашко вървеше по алеята, побързваше като да се промуши, а всички се обръщаха, най-близките му даже направиха шествие след него.
Така влезе в класната стая– с опашката от приятели. Но не успяха да го разпитат, учителката по история подрани, поздрави класа и тръгна между чиновете. И естествено спря пред Сашко.
- Стани да те видя!
Сашко стана и за първи път класът успя спокойно да го разгледа- униформата беше военна, офицерска, напомняше нещо далечно от стари снимки, куртка от сиво-синьо нежно сукно, червени кантове по маншетите, черно-червена яка със златосърмени обшивки, позлатени копчета, огромни за днешната мода ревери, а върху левия– многоцветната розетка на някакъв орден точно, премерено помагаше да се прогони скуката на войнишкото едноцветие. Надолу- брич с лампази, лачени чизми.
Разкош.
Сашко изпълваше униформата, тъничък и силен като напъната струна. И се чувстваше неудобно, малко неудобно. Точно толкова, колкото едно добро и скромно дете, което е събрало повече внимание, отколкото възпитанието му разрешава.
Сашко е почти абитуриент, но си е дете. Куртката е с половин яка, другата половина е подпъхната по хлапашки край врата му, парадното великолепие на дрехата жестоко се съпротивлява на изтърканата кутия на полевия бинокъл.
Но кой ти гледа такива подробности. Всички щракат с джиесемите, учителката е прегърнала Сашко и го люлее насам натам, очите й са насълзени. Всички ръкопляскат.
Защото беше поставила задача всеки да донесе по нещо, който напомня за последната война, а ето – Сашко дойде с униформата на дядо си. И сам я изрови от сандъка на тавана, и на никого не каза, и през целия град мина с нея. И не се стеснява толкова, колкото преди това сам очакваше.