автор: IvanB

„А в душата ми цигулките,
осакатени плачат...”

Радосвета Миркова


След сто години самота,
след сто години „сбогом”
отново с кораба „Любов”
завръщаме се – голи;
нали възкръснахме, нали
забравихме Голгота,
душата ни защо мълчи –
на кръста – без посока.
Защо простираме ръце
в небето – бели свещи –
защо стоим на колене –
и праведни и грешни,
а сред зелената трева
и камъните остри
вървим по грешната земя,
посипана със кости.
Във сънищата ни – звезди –
целувката ни – в мрака;
пак скитат нашите сълзи –
кервани - в тишината.
След сто години самота
душите ни са живи,
прости ни със една сълза:
о, Господи, прости ни...