автор: tot_amon

Разказвачът


П Р О Л О Г П ЪР В И


На този свят преди време – но малко ли, много ли,
кой го знае всъщност дори било ли е истина,
през девет царства в десето, по волята божия
паднал гръм, разцепил скала и изворче бликнало.

След време клони над него разперила ябълка
с корен, впит в скалата. И с цвят корона поръсена –
водата изворна плод изобилен и давала.
Странен бил обаче плодът и – давал безсмъртие.

Мълвата бързо с крилете на вятъра литнала.
Скоро всички знайни земи в краката и паднали.
И тъмни друми снага изкривили към извора –
мътна страст, невярна, сърцата хорски откраднала.

Но пазен бил скъпоценния плод неотлъчно от
страж безсмъртен. В мекия хлад на сянката шарена
стоял могъщ и уверен... По пътя за връщане
ничий крак следа не оставил. Връщане нямало.


Вълкът


Пак крещи, проклета да е, свраката!
Дивеча гони. Как ми се
ще да видя скъсана главата и,
мършата и – в устата си...

* * *

Тъмни сенки пътеката вълча пресичат –
знаят, че идвам, чули са сврачето крякане.
Има време, не съм огладнял. Ще потичам.
После ще мисля как да напълня стомаха си.

Няма тук в пущинака животно, което
може да мери сили със мен – кръвожадния,
зъл, жесток властелин. Само онзи проклетник,
дето кръстосва въздуха, мъти водата ми.

Колко битки сме водили – вече не помня.
Много пера и козина много е хвръкнала.
Аз владея все още гората огромна,
въздуха той – орелът, пронизва до мръкнало.

Вдън земя се изгуби обаче. Изчезна.
Сякаш поличба кобна изплаши пернатия.
Стана нещо тогава в небесните бездни...
Имало, майко вълча, да пати главата ми...

Път разпори със зъби плътта на гората,
идващ от изгрев, погнал на залеза дирите.
Казват, краят му стигал ръба на земята,
дето растяло някакво чудо невиждано.

Спомен стана покоят – бедите двукраки
в мътен порой по прашния път се довлякоха.
Малко плячка остана. А грозната сврака
плаши и нея, гърло задрала отнякъде.

Много кръв между моите зъби изтече.
Много луни от воя ми в облаци криха се.
Краят земен навярно е много далече...
Прах не забули пътя обратен към изгрева...


Орелът


Не ми харесва облака. Ръмжи зловещо.
Беда вещае, грозния! Ще стане нещо!...
...От сто години въздуха свисти в крилата –
не помня гръм такъв да е люлял земята.

* * *

Чух я. Високо в небето просъска я вятърът.
В облаци вмъкна я, с дъжд я изля над гората ми.
После... крилата нататък сами ме понесоха...
Долу в гората вълкът предизвикваше месеца.

Много големи води зад гърба ми останаха.
В изгрева много гори се изгубиха в пламъци.
В битки безчет пролетта се пребори със зимата.
С вятъра вече обратно се нося към изгрева.

Слава на тебе, Първично Яйце, че си сторило
с дълъг живот да презра на земята оковите!
Слава на тебе, че целия свят под крилата ми
мина, а взорът ми остър видя чудесата му!

Там, над гората, черупката моя е хвърлена.
Стража видях и разбрах, че не искам безсмъртие.
Стигат ми вятъра, вечните битки с косматия
в моята стара гора, във която перата си,

взел и разбрал мъдростта на годините минали,
сложил среброто от снежния полъх на зимата,
срещне ли сетния изгрев високо във утрото,
сам ще положи орелът в почивка заслужена.

Странен обаче вековният лес пред очите ми
пламна в зората във края на моето скитане.
Грозно разсечен простена в лъчите на слънцето –
път бе пролазил оттам и към залеза пъплеше.

Знам накъде е загърчил снагата си, змийския!
Много отдавна отгоре му зърнах извивките.
В облаци прах по гърба му пълзяха двукраките...
Кървави капки от страх откъм залез прокапаха...


Разказвачът


П Р О Л О Г В Т О Р И


На този свят преди време – но малко ли, много ли,
кой го знае всъщност дори било ли е истина,
далеч, където се раждал на слънцето огъня,
в малък дом край езеро синьо бебе изпискало.

След време в синята шир на водите се плъзвала
малка лодка. Първия лъч на слънцето алено
посрещал в нея с усмивка в дъгата на пръските
млад и силен мъж – неусетно детето пораснало.

Умеел той да разбира езика на вятъра.
Често вечер сядал пред прага дървен на къщата.
Посипвал месецът звездния прах над главата му –
в златен дъжд земя и небе насън се прегръщали.

В безлунна нощ зашумяла внезапно тръстиката –
глухо в нея вятърът тихо стенел болезнено.
Самотни утрото срещнали къща притихнала,
малка лодка с тъмни весла и бурното езеро.


Стражът


Скоро ще дойдат. Много добре ги познавам.
Бил съм при всеки. С корен е семето вече.
В клещи страхът държи ги и те са отдавна
твърдо решени тук с вечността да се срещнат.

* * *

Цял живот – на възел завързали себе си,
мислят си, с мене че битка водят някаква.
Вярват, щом ръката държат на надеждата,
участ различна от смърт и прах очаква ги.

Тези малки, глупави, бедни създания!
Моето семе – страхът, е тяхно верую.
Здраво стиснал тяхното алчно съзнание,
пише съдби и дърпа конци уверено.

Той обсеби всичко в живота им с истини,
здраво сърцата им с обръч трънен стегнали.
Той събуди в тях непознатите рискове –
щедро дарени от мен – на път към бездната.

Той тече в кръвта им и с пясъчни замъци
техните мисли изпраща в тъмни сънища.
Скрит дълбоко в техните плаващи пясъци,
образ размит ги влече по мъртви пътища.

Те ще дойдат скоро. Яйцето е счупено.
Пръстени змийски развива вече в изгрева
път. И прах, затулил на облаци скупчени
слънцето, бавно пълзи – насам към извора.

С луда ярост блъскат вълните запенени
стръмния бряг. Но нехае той пред грубия
вой и напор див на ревящите гребени,
лесно в скалата и гняв, и мощ изгубили.

Тук и утре с плод ще зарадва очите ми
сладката ябълка, свела клони сплетени.
Неин щит съм аз – Безнадеждност наричат ме!
Воля, изгубена тук – храна за мене е.


Човекът


Пътят отново гъста гора захапал е...
Лошо!... Че вече денят отива на мръкване.
Връщане няма! Трябва да мина някак си!
Крясък на сврака ехти – ще вдигне и мъртвите.

* * *

И днес напълних мрежата с риба. Сполай ти, Боже,
че труд усилен дари със щедра отплата.
И тая вечер вино и хляб на софрата сложих
и сън заслужен в постеля мека дочаках.

Очакваш дъжд от тъмния облак, а той с порои
труда ти честен в земята суха заравя.
Тревога с черен лик пропълзя във нощта спокойна
и с мрачни сенки съня насели с кошмари.

Рибаря прост видях върху трон да седи – с корона
и царски скиптър, облечен в златни одежди.
Простора с рев възторжен раздира тълпа огромна,
а той и маха, окъпан в слава безбрежна.

Видях дърво, отрупано с плод, да навежда клони
към мен и ясно дочух сакралния шепот:
„Тръгни на път! И залеза следвай! Това е твое!
Плодът при мен е. А той е нужното средство.“

Облян във пот, от Господ смирено поисках прошка.
Навярно сторил съм грях, макар и неволно,
та този сън спохожда ме вече от толкоз нощи
и тъй събужда във мен желания болни.

Само не идва никога злото. Напънал ноздри,
засвири вятър, вълните езерни скара.
„Расте дърво безсмъртно – аз чух сред рева им грозен.
Богатство, слава и власт очакват рибаря.“

Дали тъгата, стиснала моето гърло с нокти,
по пътя дълъг единствен спътник ще бъде?...
...Простих се с дом, със езеро синьо и с тъжна лодка...
Пред мен, проточил снага, ме чакаше пътят.


Разказвачът


На този свят преди време – но малко ли, много ли,
кой го знае всъщност дори било ли е истина,
в гора вековна пак почнала битка отколешна –
остри зъби срещнали клюн и нокти във изгрева.

Дали обаче по нечия странна приумица,
или просто някак случайно всичко е станало,
едно парче от висока скала се отчупило –
камък срещнал камък. С искрата бликнали пламъци.

Захапал огънят старите дънери яростно,
стиснал в плен гората. И хванал – в битка улисани,
Орел – владетел в небето, побратим на вятъра,
с Вълк – изконен цар на гората, в клещи безмилостни.

Чия ли воля обаче превела през огъня
мъж, на който погледа бил единствено в залеза?
Навярно тук е започнала тази история –
кой го знае даже дали изобщо е станало.


Вълкът


Мрак. Пълзи и залива навсякъде всичко.
Майчице вълча! Всъщност къде съм? Протегнати
клюн и нокти си спомням към мен, да разсичат
въздуха... После огън... След огъня – бездната.

Смътно помня, че малко преди да ме сдави,
бърни присвил, ревящият мрак, и пред вечното
нищо моята вълча душа да изправи,
две езера дълбоки над мен се надвесиха...


Орелът


Там до дървото снага е изпънал косматия.
Вие насън и ръмжи. И в просъница мята се.
Толкова близо до мен?! Невъзможно... но истина.
Или навярно се будя в кошмарна безсмислица.

Нищо не помня, Първично Яйце, само огъня,
нокти протягащ и как аз лежа в изнемогване.
Черният вятър почти бе засвирил в крилата ми...
Късчета две от небето над мене проплакаха...


Човекът


Свистят крила и вой кръвожаден ехти накъсан...
Пера и зъби... Орел и вълк..., настървени...
Защо до кости мокър съм? Вече е ден навъсен,
а беше нощ и гореше всичко край мене.

Орел и вълк... в капан уловени... Пролука тясна...
Почти насън ги извлякох... После... не помня.
Вихрушка с рев напълни главата ми с болка страшна...
Луните четири бяха... Жълти... Огромни...


Разказвачът


Човекът станал неволен свидетел на драмата –
гледал, скрит зад дънер дебел кошмара на битката.
Унесен, той не разбрал как дърветата пламнали –
сключил челюсти огнен капан в гърлата на тримата.

Успял, макар полужив от дима и от жегата,
той да види тясна пролука – изход от огъня.
Тогава клони към него гората протегнала –
сякаш помощ търсела тя и сякаш се молела.

И тъкмо тръгнал, когато съвсем неочаквано
спрял. Помислил, после обратно скочил в пролуката –
разбрал кого жалостиво гората оплаквала...
Кой го знае даже дали така се е случило.

Пропукал клон над главата му. В черна безпаметност
тъмни длани мрачно отнесли тялото негово.
Преди да падне, в небето очите си пламенни
впил измъчен... Някъде с рев се вдигнало езеро.

И в миг небесният купол прогонил звездите си.
Страшно гневен гръм изръмжал. И вените спукани
на свода силен порой над гората изсипали.
После... странна гледка звездите изкъпани скупчила.

Орел и вълк – врагове и заклети противници,
мъж без дъх през черната пепел теглели заедно.
...Далече в изгрева езеро бурно притихнало...
Кой го знае всичко това така ли е станало.


Човекът


На път не спира ясното слънце за миг почивка –
принесло свойте лъчи във дар на земята,
обръща гръб на белия свят и потъва тихо
далеч от нас, без да дири някаква плата.

Преди гнездо да свие сънят във ума му, всеки
от нас се моли и утре ден да го радва.
С велика радост в изгрева нов благодарност светла
към него – слънцето, устни тихо отправят.

Крила отново вятъра син уловиха горе.
Безшумни стъпки пътеки вълчи проправят.
Гората с нови листи корона ще стори скоро,
а аз, човекът, ще бъда просто забравен.

Какво изряза белег нащърбен на мойто рамо
едва ли вече могъл бих аз да си спомня.
Но друг със свойте ръбчета драска и днес – останал
от светъл спомен сърцето мое да стопля.

Далеч оставил бях зад гърба си леса вековен,
но в мойте дири вървеше вълк неотлъчно.
С криле могъщи вятъра хванал, орел огромен
над мен кръжеше и също следваше пътя.

И само миг преди да се скрие светликът ясен
внезапен порив на силен вятър ме стигна –
орел – небесно чедо – на моето рамо кацна.
Без страх ръката ми вълк с езика си близна.

В очите жълти, впити във мене, се вля небето.
А после – точка във него стана орелът.
Потъна – тъмна сянка – вълкът, във гората вечна...
И лъч последен обагри пътя в зелено.*

Пред мен в извивки прашни се вие снага позната.
Зад мен – видяното в сън наживо се сбъдна.
Каквото трябва – сторих. Сърцето тежи от злато.
И нека Друг за делата мои ме съди.


Разказвачът


Е П И Л О Г


На този свят преди време – но малко ли, много ли,
кой го знае всъщност дори било ли е истина,
взаимно звяр и човек във беда си помогнали
в тъмен лес, почти изгорял във огън безмилостен.

Из него вълк си проправял по тъмно пътеките.
С вятър син над него орел разкъсвал пределите.
И в мир, и в битка, но двамата силни владетели
в този лес и царство, и дом взаимно поделяли.

Но кой го знае случайно ли своите пръстени
път оттам развил и снага проточил към залеза,
където мамело с плод, натежал от безсмъртие,
свело клони, чудно дърво. Самотно, но пазено.

Човек – и огън, в капан уловил властелините...
Риск – и избор, върнал човека в страшните пламъци.
Съдбата нямала пръст. Или... може би имала.
Той на тях помогнал. И длъжни те не останали.

Разбрал тогава човекът, че само короната
цар не прави. Трябвало цар да бъдеш в сърцето си.
И не тълпа, а владетел да бъде възторгнат от
теб и туй, което си сторил, гледайки в себе си.

Далече в залеза извор вълшебен водите си
скрил в скала с последния лъч на слънцето алено.
Лъчът докоснал дърво и се спрял във гърдите на
страж безсмъртен...Страж и дърво изчезнали заедно.

Далече в изгрева езеро пламнало в огъня
слънчев. Малка лодка и малък дом се усмихнали
на този свят преди време... но малко ли, много ли...
Кой го знае всъщност дори било ли е истина.



Заб.* Последния лъч, който слънцето хвърля точно преди да залезе, е зелен. Явлението може да се наблюдава при много ясно време.