автор: ASTERI

Разсъмна вече... Тръгвам бавно, към пейката позната.
След малко ще докарат тук– гевреци с пудра захар.

Народ минава и купува... и може някой малък,
над мене да се съжали и да ми хвърли залък.

Една Госпожа приближава– красива, слаба и с боне!
Цял геврек не ми се вярва, тя да изяде.

Но... нагъва, като гладна! Дори не ме погледна!
Преглъщам сухо. Отминава! Без залък си оставам!

Ей този пък– такъв дебел, не може да е гладен!
Аз тихичко се приближавам... И той ме подминава!

И днеска ще гладувам май!... си мисля и тогава,
момиченце геврек купува, но... просяк приближава!

Поглеждам го сърдито аз, в очите му се вглеждам,
виждам, че е гладен той... Е, нека се прережда!

Но... той не проси! Кротко седна на пейката зелена,
дума не продума и се загледа в мене...

Момиченцето със геврека, към него приближава:
,,Вземете!... казва– Аз във къщи, достатъчно съм яла!”

Но той! Защо така стои?! Сякаш е замръзнал!
Ръка протяга, аз ръмжа... гевречето прегърна.

И ме гледа дълго, дълго. После, бавно стана...
Какво ще прави?–мисля си... Към мене приближава!

Гевречето на две разчупи и нежно ме погали,
в очите му се взирам... обхваща ме премала...

Нищо не разбирам!

С мен си раздели геврека, а той самият гладен...
Залъкът ми се запира... Преглъщам трудно! Тихо лая...