автор: Boryana

За теб бях забравила.
Както и ти
вероятно.

Не прощават годините,
всичко подреждат-
неуморни работници:
трупат пласт
върху пласт
непрестанно
и отдолу остава
утаена горчилка.
Много рядко,
страшно рядко-
надежда.
Не можах да те питам:
Добре ли живя?
И намери ли себе си
в края далечен?
Предполагам-
щом беше до любима жена.
Днес си мисля:
Дано да е било така!
Иначе...
Защо ли било е
всичко останало,
всичко,
от което ти сам
се отрече...
Сега съм застанала
точно пред теб.
Тази църква-
арктично студена.
И свещеникът
пее гъгниво...
И лицата са странни.
И всичко е някак
гротескно-
иконите,
твоята жълта усмивка
и плачът на онези,
които отгледа.
Тази църква е чужда.
И градът,
и ковчегът,
и ти...
Сбогом, татко.