Когато те прегръщам на най- страшното във края;
когато от безсилие сме болни
зениците ти стават две щастливи запетаи-
ограждат "мило мое" ореолно.
И аз тогава чакам, аз тогава зная-
ще има изгрев, който заличава
дълбоките резки, които есента дълбае
в лицата ни, когато приближава.
Ще има изгрев с цветове, които ще замаят
безбройните мастилени съмнения.
Зениците ти стават две щастливи запетаи,
между които те записвам в мене.