автор: joy_angels

- Не е на хубаво това, не е... – измърмори баба Софрония и плю в пазвата вместо да се прекръсти.

Слънцето беше високо, там, дето дюлята пред кметството докосваше лъчите му и крадеше злато за децата си. Отнякъде идеше миризма на печени чушки – хубав беше денят за варене на лютеница. Август. Дни само още му оставаха и ей го септември щеше да събуе кални галоши пред прага на къщите. А щъркелът на стълба отсреща тракаше с клюн, тракаше, сякаш теменуги цъфтяха под плетищата. Булката му все тъй си лежеше в ниското, главата й белееше над ръба на гнездото като лански сняг по северния скат на планината. Но не се топеше. Цяло лято не беше мръднала оттам. А и да беше, мъжкият лягаше върху яйцата, та дори и селяните объркваха кой кога вардеше потомството.

Старото метално канче с капаче и дървена дръжка беше пълно с мляко. Баба Софрония чакаше кметицата да излезе от сградата, да заключи за обед и да иде да нахрани внучките, че още малко и щяха да си отидат в града. За тях беше понесла млякото старицата –на гражданчетата им се беше дояло крем-карамел. Седеше тя на новата пейка насред пустия площад и слушаше с притворени очи. Нямаше защо да го гледа щъркела, тяхната мъка беше ясна на цялото село. Но туй си знаеше – затрака ли щъркел наесен, зима тежка и мор по човеци и добитък идеше.

Вратата на кметството изскърца, щракна ключ и кметицата изникна иззад пейката.
- Брей, Софронийо, дано си тръгнат хайванчетата, че как ще изкарат зимата, ако се подлъжат по тия пусти яйца и останат...

Щъркът, сякаш стреснат от човешкия глас врътна врат надолу, пък почеса гърдите си с клюна и рече нещо на жена си. После размаха няколко пъти криле, сякаш се чудеше само да се разтъпче или да литне и като видя, че никой няма и да го спре – полетя към реката. Вдигна се тежко, като кахърен човек, който знае, че го чака път: нито от добро, нито за добро. Ланският сняг в гнездото не помръдна.

- Да не им е лесно, Стояно... Тежка е тяхната... Ама и нашата май ще излезе крива, зима иде лоша, да знаеш!
- Я, много мляко си донесла, че има ли още кравата ти по толкоз? То за един крем колко трябва...– Стояна надигна капачето да види мазното жълто на каймака отгоре и остана доволна.

Нямаше по-хубаво мляко в село от това... всъщност то вече нямаше друга крава. Втората беше в горната махала, но като умря синът й, Милка продаде добичето и отиде при дъщеря си в града. Тъй че стотината души, останали по къщите или трябваше да купуват мляко от кутии, дето и без хладилник не се разваля, или да чакат на кравата на баба Софрония.

- Нищо, ти утре едни мекици като им направиш, да им сипнеш и мляко на децата, че да видят те как дъха истинско мляко...
- А, мекици! Лалка е сушила юфка за нейните и одеве ми донесе, та утре сутрин да видиш каква юфка ще им спретна... и с твоето млекце ще стане леле-мале!

И двете жени се засмяха с глас, но всяка си представи очичките на нейните си внуци... Само дето тези на Софрония бяха чак в “Минеаплис” (дълго и сложно беше името, хич и не можеше да го запомни като хората).

- Брей, не мръдна тази... – тъгата по далечните внуци върна старата жена при болката на щъркелите.
- Не мръдна, право си е – отвърна Стояна, и засенчи очи да огледа гнездото. Колко пъти това лято беше вдигала поглед нагоре - нито ги броеше, нито ги мислеше. – Женско тегло е това, да знаеш...
- Бе той и мъжкият се стопи, ей го, от вчера трака... – баба Софрония стана от пейката. – Време им е да си ходят, а той на песни го е подкарал. Жални ще да са тия песни, ама като не му разбираме...
- Не им е лесно – да тръгнат, ама то ги тегли да си мътят яйцата... Те календар нямат, но сигурно пък другото ги тегли да излитат на юг и виж ги! Да не си на тяхно място...
- Пък дето викаш, да си ходят по-добре, че тук как зимата ще я карат, а?
- Оох, дай да не ги мислим хайванчетата, Софронийо, ми да бягам, че дорде сложа обяда на моите да ядат и кое-що да свърша и пак трябва да дойда да отключа кметството... Че знам ли кой може да се обади от общината...
- Ти, гледай, нахрани децата, пък за друго не бери грижа, раззвънели се те, ами... Айде със здраве, пък на седмо число съм тук за пенсията!

И едната пое наляво, другата – надясно, всяка с мислите и грижите си.

И никоя не видя как щъркелката изви шия назад и отвореният й към небето клюн остави кървава резка върху синьото.