автор: anonimapokrifoff

Виолета стоварваше яростно дървеното чукче върху червената плът на пържолите и си представяше, че това е поквареното и самодоволно лице на зет й. Снощи се събуди от стенанията на дъщеря си: “Моля те! Моля те, моля те!” Мъжът й я биеше и крещеше: “Ще ти сцепя тъпата тиква, мръсна курвалано! Каква работа имаш да говориш с шофьора ми? За идиот ли ме мислиш? Аз да не съм хвърлил пари по тебе друг да ти мачка силиконовите цици? И отзад ли те плющи? От млад грездей не боли ли?”
Виолета се тресеше от ужас в леглото и не можеше да събере смелост да защити детето си. Слава на Бога, онзи престана да удря и вече само съскаше: “Благодари се, че ми трябваш! Заминаваме вдругиден само двамата – тъпкача ти го уволних. Вдигни си рано ебания кльощав гъз и кажи на майка си да приготви всичко, както трябва. И не забравяй, че аз ви измъкнах от калта! Внимавай! Иначе ще ви изкарам двете на магистралата да лапате втасали тираджийски курове!”
Дъщеря й се омъжи три месеца след смъртта на баща си за собственика на фирмата, в която работеше. Младоженецът беше 26 години по-стар от нея и 6 години по-възрастен от тъща си. Проспериращ строителен предприемач, който зад гърба си имаше два развода, три деца и две внучета. Малко след сватбата замъкна жена си в някаква клиника и тя се върна оттам с дебели силиконови устни и огромен бюст. Не само външността й беше различна, промени се и характерът й – почти не разговаряше с майка си, отбягваше я. Скромното и миловидно момиче беше останало в миналото, а младата жена с пошъл вид на фолкпевица беше студена и надменна и третираше собствената си майка като слугиня. Виолета не можеше да си прости, че се съгласи да живее при тях и че даде под наем малкия двустаен апартамент. Когато за първи път влезе в тази огромна къща, направиха й впечатление парапетите от ковано желязо и стъкло и тя подхвърли, че са опасни за малко дете. “Тук дете няма да има – отряза я зетят. – Стигат ми другите.”
Нейното задължение беше да готви, да пуща пералнята, да глади и да поддържа първия етаж, на който беше и стаичката й. Тяхната спалня беше на втория, но ясно й казаха, че няма работа да се качва там. Два пъти в седмицата идваше жена, която го чистеше и миеше прозорците на цялата къща. Тя беше върлинеста и все още млада, с изпито интелигентно лице. Почти не разговаряше с Виолета и винаги отказваше поканата за кафе. По някое време излизаше на двора и пушеше две цигари една от друга, а после завиваше фасовете в салфетка и я изхвърляше в казана за боклук. По-словоохотлив беше градинарят – 70-годишен бивш учител с парализирана съпруга и разведена дъщеря, която живееше при тях с двете си пораснали деца.
Други контакти Виолета почти нямаше. Отдавна престана да се среща с приятелки или колежки, съпругът й беше този, с когото споделяше. С него бяха състуденти и се ожениха още в първи курс, скоро се роди и дъщеря им. И двамата химици, дълги години работеха заедно в Девня, но нея я съкратиха. Остана си вкъщи и се отдаде на готвене. Експериментираше с подправки и билки, накупи си книги за тях. Запозна се на пазара с един възрастен билкар и му беше редовна клиентка. На всяко ястие прибавяше по нещо, което й подсказваше интуицията, и резултатът беше страхотен. След смъртта на съпруга си и докато живееха двете с дъщеря й, правеше предимно постни манджи, защото момичето от няколко години беше вегетарианка, пък и парите вече не стигаха. Сега готвеше месо всеки ден заради зет си, а в петък – задължително любимата му свинска пача. Освен обичайните добавки непременно слагаше корен от хрян. Беше й дотегнало от крака и уши, приготвяше ястието с омраза. Веднъж вместо дафинов лист прибави джоджен, но онова животно излапа всичко, без да забележи промяната. Този изрод едва ли можеше да направи разлика между черен пипер и бахар, за него беше важно треперещото желирано месо.
Той беше стегнат и зрав като бик. Никога не беше палил цигара, не разрешаваше и на тъща си да пуши в къщата.Всяка сутрин пробягваше 10 километра, после прекарваше около час в голямата стая на първия етаж, пълна със спортни уреди. В началото на месеца си правеше изследвания и после гордо размахваше бланките с резултатите. Въпреки изобилието от мръвки и яйцата сутрин показателите му бяха перфектни, радваше се на нисък холестерол и нормално кръвно налягане, а Виолета сутрин пиеше шепа лекарства, макар да беше на диета и да спазваше църковните пости. Понякога вечер той отваряше бутилка скъпо вино, наливаше на себе си и на жена си и още на първата чаша започваше да се лигави и да я опипва, без да се съобразява с присъствието на майката: “На батко сладката курвичка! Да пием, скъпа, за нашия общ приятел – аналния разширител!” Виолета се прибираше в стаята си, плачеше с часове и все й се струваше, че чува писъците на дъщеря си. Вземаше големия касапски нож и трепереща се качваше на втория етаж. Неистово искаше да отвори вратата на спалнята и да забие острието точно 40 сантиметра над поклащащия се зад детето й старчески задник, но я обземаше слабост и се връщаше обратно.
Беше споделила страданието си с отчето от църквата, в която ходеше в неделя след гробищата. Свещеникът й налагаше молитви и я съветваше да се смири. Той казваше, че и убийството, и самоубийството са грях, след който човек няма да отиде в рая. Зет й щял да си получи заслуженото от Бога, но Виолета знаеше, че този звяр ще го има на земята безнаказано години след нея, че и след дъщеря й дори. Не разбираше защо той е жив и здрав, а съпругът й – деликатен и мил човек, отдаден на семейството си, си отиде от инфаркт само седмица, след като стана на 50 години. Според свещеника понякога изплащаме чужди грехове, но Господ винаги бил справедлив. Църквата не казваше нищо за съдбата и дали е грях да я предизвикаш...
Пържолите – цяла камара, бяха начукани и тя започна да прави вертикални разрези по тях, за да попият маринатата. Наред с черния пипер, чубрицата и зехтина винаги ползваше хубаво вино и дижонска горчица, соев сос и куп ароматни треви. Гостите щяха да са доволни. За дъщеря си беше наготвила постен гювеч, патладжан с доматен сос и спанак с ориз. Тръгваха утре – петък, - а останалите от компанията щяха да пристигнат в събота по обед. Зет й беше купил къща в някакво затънтено родопско село на десетки километри от най-близкото градче. Там живеели не повече от петима души и мобилните телефони нямали обхват, но природата била неописуема. Двамата му приятели с жените или може би любовниците си отиваха там за втори път – целта му беше да ги накара да инвестират в този забравен и от Господа край и да развиват селски туризъм. Виолета се страхуваше от това пътуване – дъщеря й не беше шофьор, а и не знаеше дали мъжът й кара добре.
Всичко беше готово, трябваше само да довърши свинската пача, с която утре зет й щеше да вечеря – както всеки петък. Постави четири еднакви порцеланови шишета, пълни с билкови отвари, на въртящ се поднос. Задвижи го и затвори очи. Също като руска рулетка – мина през ума й. После отдели най-близкото шише, а останалите изпразни и ги изми старателно.
Винаги на 5-о число, ако е делник, се срещаше с младежа, който сега живееше в жилището й, и получаваше наема. Симпатичен и възпитан компютърен специалист, родом от казанлъшките села. Виолета все си казваше, че щеше да е щастлива с такъв зет и може би вече щеше да се радва и на внуче.
Преди около три месеца се канеше да излиза, а зет й тъкмо беше приключил със спортните си занимания. Видя го в огледалото как се приближава зад нея, а после той болезнено стисна с потните си ръце гърдите й. “Много те бива още, мамче! Наистина много те бива! Бела дона, както казват италианците...” Виолета се изтръгна от него и хукна навън. Не посмя да каже на дъщеря си, но оттогава вечер се заключваше в стаята си и подпираше вратата с нощното шкафче, а ножът винаги беше до възглавницата й. Копнееше да избяга от къщата – щеше да се издържа, като мие чинии в някой ресторант или чисти входовете на блока, - но не искаше да остави детето си само с този мъж.
След срещата с квартиранта си тя отиваше на гробищата, а после обядваше в малко крайбрежно ресторантче – в него съпругът й беше празнувал юбилея си. Сервитьорите бяха запомнили, че винаги идва на 5-и по обед и масичката до прозореца я очакваше – дори и през лятото сядаше там. Носеха й обичайното – скумрия на скара със задушени зеленчуци. Виолета оставаше около час и нещо, изпиваше две чаши леден траминер и изпушваше почти кутия цигари. Момчетата знаеха, че едва ще докосне храната, но накрая ще остави щедър бакшиш. Обожаваше да идва тук през зимата и се молеше да вали сняг. Камината затопляше гърба й, в заведението нямаше хора и тя гледаше през прозореца как снежинките падат в морето и си мислеше за снега над Лаго Маджоре, където мечтаеха да отидат с мъжа й, запленени от песента на младостта си...
Виолета искаше да умре и отново да бъдат двамата – непрекъснато се молеше на Бог. Но по-силен от това беше стремежът й да защити и освободи детето си. Тя виждаше дъщеря си като увяхващо цвете с прекършено стебълце от звяра, който й беше съпруг...
Те тръгнаха по обед, Виолета беше приготвила всичко до последната подробност. С нетърпение дочака да се стъмни. Дъщеря й се обади, че са стигнали до градчето, което било на 30-ина километра от селото, и че после телефоните нямало да имат обхват.
Виолета избра за вечеря нещо, което никога не беше яла: маруля с авокадо, портокали, лайм, скариди и зехтин. Сложи бутилка траминер в камерата на хладилника и направи салатата, добави в нея и течността от порцелановото шише. Изкъпа се и облече роклята, с която беше на юбилея на мъжа си. Тогава той настоя да бъде точно тази – с голямото деколте, - защото най-красивият бюст на института /така казваха колегите им/ още бил такъв. Докато съпругът й беше жив, беше жива и тя...
Салатата се оказа с непознат екзотичен вкус. Виолета си наля вино, запали цигара /нямаше кой да я види/ и пусна “Lago Maggiore im Schnee” на Вики Леандрос. Изведнъж й се зави свят и устата й пресъхна, преглъщаше трудно. Сигурно си въобразявам, помисли си, но за всеки случай отиде в стаичката си, извади от шкафчето запечатан плик и го остави върху него. Върна се в кухнята и с мъка отпи от виното. Ръцете й се разтрепераха, сърцето й задумка, непоносима горещина взриви главата й, зрението й се губеше. Вече беше сигурна – Atropa belladonna. Атропа – тази, която реже нишката на живота, най-голямата от мойрите. Хубавата жена... Виолета беше предизвикала съдбата и тя насочи ръката й – само едно от шишетата беше с отрова... Успя отново да пусне песента и се добра до леглото си. Знаеше какво следва: силна възбуда /затова наричат беладоната лудо биле/, после щеше да отпадне, да заспи и да умре в съня си, защото дишането й щеше да спре...
Тя се бореше с ужаса от смъртта. Опитваше се да мисли за съпруга си и за снежното езеро, край което ще се разхождат, хванати за ръце... Вече не се молеше на Бог да й прости. За детето си беше готова и никога повече да не се срещне с мъжа на живота си. Дъщеря й щеше да бъде свободна – по-голямата част от отварата беше в свинската пача.