Колкото повече остаряваме, толкова по-малък става телефонният ни указател.
Спряхме да купуваме дебели пощенски указатели, жълти страници и други подобни справочници. Стига ни и един бележник. Даже си мисля, че ще дойде време, когато ще е излишно бележникът да е азбучник. Щото ако имаш да запишеш 20-тина телефонни номера, защо ти е да ги подреждаш по някакъв начин…
Да не говорим за джиесемите, там телефонният указател ти се съставя и без да искаш, както се казва.
Но наскоро телефонният указател ни напомни за себе си по особен начин.
Батето умря. Беше наш приятел, добряк и светъл, всички го обичахме и понеже беше по-голям от нас, прякорът Батето– на закрилник и съветник, му се лепна с лекота.
Но умря.
У нас Нина държи бележника с телефоните.
Питам я оня ден за един номер, тя претърси двете странички, каза ми каквото питах и гледам нещо помръкна.
- Какво ти стана, бе жена, обидих ли те нещо?
- Говори, говори там, ще ти кажа.
Свърших си работата.
- Кажи сега…
- Като ровех в бележника, попаднах на телефона на Батето, затова ми домъчня.
- Ами изтрий го, зачертай го. Няма да го ползваме вече…То се видя.
- Нямам сила да го изтрия. По-добре така– да ме притеснява, да ме натъжава.
Може да не съм прав за телефонните указатели…