автор: musketar

4.

Пресъхва тук реалното. Забравата
навлиза във игривата си делта,
пени се о преданието-нанос,
пени се,
блъска се,
и се разделя...
5.

Било ли е наистина това загубване сред приказните лилии,
или е брод през чуждите слова към шемета на собствената сила?
Защо езикът, този материк - така населен и така безплоден,
е просто ехо от отминал вик и скитници за капка смисъл ровят?
Шаманите са мъртви до един и всяка метафизика е детство.
Приют на бедни стана онзи скрин, на болни опити за съвършенство.
Археология на бъдещ пласт изравя странна вкаменелост - лилия -
случаен герб на волята за власт, законен край на общото усилие...

6.

И ето ме сега - носач на думи.
На стонове в ума, на тонове в ръцете.
Изхвърлям мрачния баласт от трюма
в отворената паст на греховете.
Бунищата очакват тези страници.
Те бяха и ще бъдат тор за репеи.
Защото страшно слепи бяха зрящите
и твърде зрящи бяха слепите.