автор: tomatroev

В продължение на много години тази представа ме крепеше. Тя бе ориентирът, помогнал ми да не се объркам в мислите си или сред книгите, където като че ли намирах потвръждение за правотата му.
После все по-често започнах да се питам: „А не е ли стоманеното въже е по-скоро пъпна връв, по която текат жизнени сокове от нея към нас? Вселената съвсем не е толкова величествена! Тя е само едно огромно ръждиво туловище, в което няма и капка разум! Все едно дали се движи по инерция или ускорено... Тя е безцелна, празна без нас, ние сме смисълът, целта на нейното съществуване. Нашето бъдеще е нашето утрешно безсмъртие, а тя е обречена да загине.
Но на всяка крачка, навред около нас, природата непрекъснато ни доказва противното. Дърветата край брега и самото море са безкрайно по-дълговечни от мен. И дори най-обикновеният камък, парчето скала, загладено и захвърлено от вълните, ще ме надживее, ще бъде тук, когато мен вече няма да ме има.
Навярно само глинените сипеи на Яра са по-нетрайни и от нас.
Горе, високо над морето, е гробището. Ала точно там, под него, брегът пропада най-много.
Избягвахме да минаваме оттам. По сипеите се върви по-трудно, отколкото в пясъка. Отгоре глината е засъхнала – напукана от слънцето твърда кафява кора, която издира глезените ти, а отдолу е мокра, лепкава и затъваш като в тресавище. От време на време отвестният бряг се срутва с грохот на пластове – по-широки или по-тесни, другаде само се рони безшумно.
Точно под билото, в тънкия черноземен пласт, се виждат малки кухини, дупки като от леговища на зверове или може би гнезда на птици.
Чак по-късно осъзнаваш, че кухините са гробове. Някои са празни, но понякога ковчегът, килнат на една страна, е все още там. Тези, които вече са паднали, са се разцепили долу, сякаш масивният сандък е бил крехък като кибритена кутийка и някой като че с нож, ей тъй на шега, я е разсякъл на две: горе ясно се вижда половината скелет: тънки, бели кости, подредени като клечки, а останалите, безредно разпилени, са погребани отново, този път под сипеите. И само някоя отхвръкнала настрани дъска от ковчега, на която случайно се натъкваме, загатва какво се е случило наскоро тук.
Тук винаги бе страшно тихо, над мястото тегнеше прокоба. Не споменавахме на никого за това. Сякаш бяхме дали обет за мълчание. Тайна, която трябваше да бъде прикривана. нещо, което се правиш, че не виждаш, бързайки по-скоро да го отминеш и забравиш.
Не вярвахме в бог. Не вярвахме, че след смъртта остава нещо друго, освен тези кости, които се търкалят в Яра.
Но и не искахме да повярваме, че някога / все някога! / накрая и ние ще трябва да умрем, че и с нашите кости ще се случи същото.
Трябваше да има някакъв начин да се спасим, някакво друго решение. Бяхме убедени, че ще го намерим. Животът е пред нас, защо отсега да се притесняваме?
Но времето минаваше, а ние все още не бяхме измислили нищо.
Почина дядо, не след дълго и баба. Гробовете им бяха един до друг, все още далече от рушащият се бряг, далече от ковартине пукнатини, но кой знае докога?
Каменните кръстове над двата гроба потъмняха, имената на дядо и баба, покрити със зелена плесен, ставаха все по-нечетливи. Двете железни фенерчета в каменните ниши над главите им все още си стояха, макар и без стъкла. Вече никой не слагаше в тях запалени свещички по задушница, не садеше и не и не поливаше цветя по отдавна слегналата се пръст. И през тия десеттина години, някак неусетно, без да забележим, в долният десен ъгъл на общия им гроб израсна черешово дърво, като онези три, които дядо бе отгледал в двора.
Отстрани, около фиданката, бяха избуяли трънливи храсти. „Трябва да почистим около гробовете! – каза Братовчеда Драго. – Всичко е в бурени, израснали са всякакви... Ще ги махнем, ще подрежем дръвчето!”
Живеехме наблизо. Върнахме се да вземем брадва, трион и права лопата. Всъщност гробището съвсем не е нолкова пусто и зловещо място. Винаги има и други хора, дошли да почистят или да сложат цветя. Дребен, около четиридесет годишен мъж, облечен в избелели дочени дрехи, тесаше усърдно с мотика избуялата трева в съседния гроб. Ние поработихме около час, докато и гробът на дядо и баба се пооформи, а черешовото дръвче, подкастрено, стройно като страж, освободено, изведнъж се открои. Излъчваше някаква одухотворена, почти човешка топлота. Крехък символ на живота в царството на мъртвите. Откъде бе това странно, диаболично чувство, че сред смълчаните каменни плочи и кръстове, дръвчето, полюшвано леко от вятъра, сякаш всеки миг ще ни заговори?
Но и то, и всички други постепенно щяха да пропаднат в Яра. Беше неизбежно. На около двадесеттина метра от нас край брега имаше черен коларски път. Нямаше нищо по-нетрайно от него. Всяка година пропадаше и го изместваха все по-навътре.
Седнахме да си починем. Дойде и човекът от съседния гроб, донесе ни вода, пихме и после мълчаливо гледахме морето.
Братовчеда Драго отиде до ръба и предпазливо, с боязън, се наведе надолу. Видях го как рови тревата край пътя, наведе се пак, огледа нещо и накрая се върна омърлушен, с рехава буца пръст в ръката: „Има нова пукнатина!” И половината път вече е заминал...” Той хвърли пръстта и тежко седна до нас в тревата: „Срутили са се и други гробове...”
Представих си какво е долу. Но предпочитах да не го питам за повече подробности. „Ех – въздъхна човекът до нас - господ така ли е решил като наказание за греховете ни, не знам!” Братовчеда Драго го изгледа с досада. „Щеше уж да измислиш нещо – подхвърлих аз – иначе това ни очаква, нали?” „Миткин – отвърна той – какво искаш? В Америка разчетоха човешкия геном! Не е ли вярна посоката? Както е тръгнало, може да минат и без нас, до половина работата е свършена. Защо да се бъркаме ние? Останалото ще го направят японците...”
Може и да е бил прав. Тогава още нямаше генномодифицирани домати. Кой знае, утре може да има и генномодифицирани хора.
„Да – казах – много ме зарадва! Вече съм по-спокоен. Нашата е лесна, ама баба и дядо май нямат големи шансове. Хубаво им почистихме гроба, от тук нататък – какво?”
„Ето, виж - Братовчеда Драго взе една клонка и започна да чертае по земята - всичко е съставено от атоми и молекули. Помисли: ние, това дърво, дядо и баба също. Били са в земята, после са преминали в корените. Същите молекули и атоми...”
Той хвърли настрана клонката: „Е, поне теоретически...” Имаше странно чувсктво за хумор: „Можем да приемем, че сега са в черешката!”
„Ами тогава – рекох – да я изкопаем и да я засадим в двора!”
Беше си някакъв изход, може пък наистина дядо и баба да са се преродили в черешовото дърво!
„Господи – каза човекът до нас и се прекръсти – какви ги приказвате! Аз съм християнин, вярващ... Да вземете дърво от гробище е грях!”
Ние с Братовчеда Драго все пак изкопахме черешовото дръвче от гроба на дядо и го засадихме в двора, там, където бе старата им къща. Знаех, че това е малкото, но единствено реално спасение, единственото прераждане, в което вярвам.
Знам, че един човек може да бъде спасен само от друг човек. Знам, че животът на всеки един: на Големия М, на Братовчеда Драго, на Въско, на Папето, на всички, са които ви разказах, моят и вашият живот би трябвало да е по-ценен от всичко друго и е абсурдно, че не е.
Знам, че един ден ще бъде така, че хората ще бъдат безсмъртни и че ще го постигнат сами, но знам също така добре, че за нас сега няма спасение. Морето и брегът са са по-вечни от нас.
Може би тогава те ще ме спасят?
Затова се моля единствено, когато дойде моя ден, да има някой, който да разпръсне праха ми в морето и се надявам да е с любов: бавно, внимателно – да обиколя така за последно залива от край до край, и, направил последното си пътешествие, да стана пясък, завинаги да стана част от този бряг.
Но дотогава все пак има време, нали?
Тогава нека, докато не е късно, да тръгнем на друго, още по-вълнуващо пътешествие, към други брегове! Какво ли ни очаква, какво ли има зад глинените сипеи на Яра, зад тясната пясъчна коса на Палеокастро?
И както казваше Братовчеда Драго, а аз му вярвам, защото знам, че с него се случи точно това, макар въобще да не го е очаквал: „Ако тръгнеш от Бургас и вървиш много дълго край брега, някой ден непременно ще стигнеш до София.”