автор: tomatroev

И Фройд, и Маркс казват едно и също нещо, но по различен начин.
Цялата ни цивилизация дотук, казва Фройд, която е изградена като насилие, репресия върху инстинктите и природата на човека, е една голяма грешка.

Цялата ни цивилизация дотук, казва Маркс, е нещо съвсем маловажно, предистория, не се брои. И ние, и обществото ни сме толкова несъвършени, така далече от истинското си състояние, от времето, когато ще започне истинската ни история!
Аз разбирах книгата му така: ето, това е истинската история на парите, която е достигнала до своя край – парите са достигнали до пълен разцвет, до своя триумф, до края на своето развитие, до своя пълен блясък, до пълното осъществяване на собствената си вътрешна природа – превърнали са се в капитал.
Преди това са извървели дълъг път. И ако тръгнем мислено обратно, назад по този път, към началото, ще видим как са били злато и сребро, а преди тях прости мидени черупки.
Но ако историята на парите вече е завършила, истинската история на човека още не е започнала, тя тепърва предстои.
Тогава къде сме ние?
Дали човешката ни същност е само функция на нещо, което реално ще се появи по-късно? Или вече се е появила, има форма, макар и тая форма да е още несъвършена, примитивна, жалка и крехка като мидените черупки при диваците, служещи им за пари?
По-скоро е второто. Същността ни на творци, поне при някои, вече се вижда. Но колко крехки, несъвършени, нетрайни сме и ние самите, не само тялото ни, а и нашите творения!
Представата за Света не като нещо застинало, неизменно, не и просто в движение като вихър от галактики – а в развитие, сякаш е живо същество и расте като зародиш в някаква гигантска утроба, ме изпълваше с удивление.
А после следваше въпроса, който всяко дете, всеки млад човек си задава: „А къде е нашето място във всичко това? Какъв е смисълът на живота? Защо се раждаме на този свят?”
И тя, Вселената, е била атом, от който е израснала постепенно, бавно, за милиарди години, до сегашните си размери. Но колко бавно е ставало всичко! Тогава не е ли тъкмо в това нашето призвание – да ускорим този ход? Ние изграждаме всичко в несравнимо по-бързи темпове. Сякаш материята е създала разума, за да може после той да и помогне, да я освободи от собствената и мудност.
Така бавно, отчайващо бавно, огромните тромави шлепове с мъка се откъсват от пристанището и на собствен ход се опитват да излязат от залива. Виждал съм това стотици пъти. Но ето, че към шлепа се приближава малко, в сравнение с него, като играчка, корабче-влекач. Вълните, идващи от шлепа: заоблени, почти невидими, полюшват корабчето като кибритена кутийка. Моряците хващат внимателно края на здраво стоманено въже, закачат го и корабчето-влекач потегля напред. Дългото стоманено въже се обтяга, като че ли всеки миг ще се скъса или ще върне корабчето назад. Но чудно, то продължава все така уверено да пори водата! И гигантът далече зад него послушно го следва, въздъхва с облекчение и, набрал инерция, се отправя към открито море...