автор: vicont

Мечо беше добър човек, и семейството му си беше на мястото.Рени, съпругата на Мечо работеше, като санитарка в близката болница от 15 години. Нямаше кой-знае какво образование милата, едва изкара 10 клас и се ожениха с Мечо. Ама пък си беше хубавица.
Всичко си имаше и все усмихната, учтива и уважителна. Завиждаха му всичките приятели, като се ожени за нея. Ех, какви години бяха. Невероятни и господ ходеше още по земята. Роди им се син, кръстиха го на бащата на Мечо, Александър. Сега Сашко беше ученик в 6 клас и за разлика от родителите си, ученолюбив и прилежен. Миналата година на някакъв турнир в Сливен спечели първа награда по математика. Малкия се радваше от сърце, ама те като не разбираха за какво става дума малко сгафиха та, леко сконфузен Мечо взе бутилка ракия от супера и покани комшиите да полеят събитието. Сашко не се зарадва особено на импровизирания комшийски банкет по този повод, не обичаше шумните компании нито ракиените фиести. Все на проклетия компютър висеше, и очила сложи още на 9 годинки има няма, от проклетата машинария. Нищо не и разбираше Мечо на тази дяволска извратня. Нито за какво служи, нито как работи, че даже и от къде се пуска незнаеше. И какво намираха в таз кутия, та се зверят по цял ден, като маносани в нея. Ама, като им харесва да си зяпат колкото си искат, та и неговия Сашко. Още изплащаше вноските по него, присети се Мечо. Как иначе дете нали е, пък и другите деца имаха! Как да го остави, не бяха чак толкова бедни да не може да му купи и...още на другия ден отидоха в Техномаркет. Хубаво, че малкия знаеше какво иска. Той Мечо, гледаше като пате в кълчища.
Добър човек беше Мечо, обичаше по своему. Не блестеше с кой знае какъв ум, но му стигаше да си върши работата в птицекланицата. Нали семейство гледаше, то живота си иска своето. Нали все нещо трябваше, я пералня я нов телевизор, я сметки я недай боже лекарства. Работеше и по 18 часа по някога когато бяха в кампания. Корав беше, издръжлив. Върне се в къщи и все нещо прави, все нещо подобрява. Лоша дума никой не можеше да каже за човека във входа. Златни ръце имаше и на всеки с готовност помагаше. С каквото може, най-вече с работа. Нещо плочки да нареди, фаянс или пък бойлер да поправи. От всичко разбираше и за всичко го биваше. За това го обичаха съседите му. Едър мъж а с благ- детински характер и вечно усмихнат. Пък и прякора Мечо, си прилепваще на характера... иначе се казваше Андон.В птицекланицата, където работеше, колегите обичаха да се шегуват с добродушния Мечо и често го подкачаха. Носеше на майтап, стига да не прекаляваха. Пък и вицове знаеше и обичаше да разказва.
На конвейра до него работеха двама братя, цигани. Пък бели бяха дяволите, такива едни чисти и спретнати, не можеш да кажеш, че са от малцинствата. Само дето много го подкачаха за булката:
-Ей, Мечо...!- викаше Манол, по малкия от двамата братя.- Сега представи си брат, тез зевзеци докторите, как я опипват Ренито. С тез сочни бозки, малии... и тез бели балдъри, хич не си поплюват докторята. Всичко под ножа. Найш ли к’ви съм ги слушал за сестрите в болницата. Не’й за разправяне!
Вълчо, другия брат пригласяше в синхрон с брат си и наливаше с тубата масло в огъня:
-Глей ся, те не са чак толкоз балами бе, Маноле! Ти, като я гледаш Ренито, такава засукана... тя няма да е за 5 минути работата, нали ги знаеш онез баровци... ами то апартаментите им, като палати, не пият ракия кат нас простите. Ами уиски жулят „сиромасите”. В жакузи- макузи ги къпят, на Шинели миришат кенефите им. Ами тя само като влезе вътре и ... гащите и сами падат. А бе Мечо, жена ти прашки носи ли? Наскоро да си е купувала нови гащи?
Мечо отбивваше атаките през смях, но цялата тая работа взе да не му харесва. Дразнеше се вътрешно без да го показва.
-Хайде холан! Вие мойта Рени я оставете, Вълчо ти твойта жена гледай. Ние с мойта сме от деца заедно!
Манол интуитивно усети, че са уцелили в десятката и продължи още по настървено. Не го оставиха намира през следващите дни, непрекъснато обрисуваха развихрени сексуални сцени със медицински сестри и санитарки. Как еди кой си доктор се похвалил коя бил оправил, колко пъти и как. Постепенно в съзнанието на Мечо се загнезди червеят на съмнението. Една вечер жена му се чувстваше зле и не отвърна на ласките му. На другия ден беше неделя и Рени простираше на балкона. Простираше- прашки...Сърцето му заби учестено:- „Виж ти, не съм я виждал с такива работи”- помисли си слисан мъжът. В понеделник тръгна на работа умислен и угрижен. Целия ден не проговори с никого, но въображението му, отровено от нескопосаните шеги на колегите и малките незабележими неща, на които не беше обръщал внимание го измъчваше постоянно. На осми март вечерта Рени отиде на банкет с колежки. Мечо я чакаше на терасата, а пълния пепелник до него издаваше вътрешното му напрежение. Минаваше полунощ а нея я нямаше. Жадни, демоните на ревноста, започнаха нескончаем пир и разкъсваха крехкото му душевно равновесие на хиляди малки късчета остри кристали. Захвърляха ги в разума гледайки пораженията, кискайки се злобно. Половин час по късно пред входа спря тъмносин фолксваген. От него слезе жена му, наведе се през отворената врата и говореше мило с някого, защото гласа и звънеше радостно. В главата на Мечо избухнаха фойерверки, сърцето му се сви и заби като двутонна преса. Трудно си поемаше въздух, дробовете си чувстваше като кoвашки мехове. Не можеше да поеме горещия въздух побрал се изведнъж в палещите от болка дробове. Не можеше да си представи, че неговата Рени, неговата праведна съпруга, може да целува някой друг, да отпуска главата си на раменете на друг мъж. Представи си го и мигом бе пронизан от отровното жило на ревноста. Непознато до този момент чувство...! Разтърсен Мечо влезе в стаята и си наля чаша ракия. Изпи я на екс и наля още една. Алкохола се разля във вените на объркания мъж, палейки по пътя си искрите на съмнението, като сухи съчки с пукот и гладен за унищожение пламък. Някъде дълбоко в него един глас шептеше, че е по добре да потуши гнева си, да реазмисли. Та нали утрото е по мъдро от вечерта. Набързо се намъкна под завивките и се престори на заспал. Но отровата се разливаше неподвластна на волята и омерзяваше всяка мисъл.
На другия ден шефа го изпрати да закара стока на големия супермаркет близо до техния блок и се възползва да се обади по телефона в къщи на Рени за да и каже, че трябва да платят парното и тока. Попита я къде е? „- В къщи.” - отвърна Рени -...”с детето.” Обеща да се погрижи...щяла да поиска на заем от майка си, до заплатата. Звучеше някак странно и говореше тихо. Жегна го под лъжичката и ревноста отново задумка с барабанни пръсти в главата. Разтовари набързо стоката и ръцете сами завиха волана към дома им. Когато минаваше край пощата видя огромна опашка от хора чакащи да си платят сметките за тока и парното…`Чакаше ги същата неволя ама Рени имаше повече търпение от него.
Спря пред съседния блок и се промъкна като крадец във входа. Изкачи се до шестия етаж по стълбите без да срещне никой. Отключи безшумно вратата, макар и сам да се съмняваше мъничко, че ще свари нещо нередно. Апартамента беше празен. Рени я нямаше, малкия също. Влезе в кухнята и седна на ъгловия диван. През главата му започнаха да минават какви ли не мисли, а избуялата от въображението на бедния мъж ревност, рисуваше невероятни картини, които го караха да стиска зъби и да ги скърца в безсилието си. Обади се на тъща си...не беше там. Звънна и на Галя, приятелката и...нищо не знаеше. Попита в болницата ...същия резултат. Нямаше и следа от нея. Много необичайно! През тези години никога не се замисляше за това, а сега подли джуджета тропаха с дървени саба в неговия мозък и се подиграваха с кресливи гласове...подвикваха, превивайки се от смях: - „ Хей рогоносец”! Стискаше безсилно юмрюците си и чакаше поглеждайки часовника на всеки пет минути. От Рени нямаше и следа. Мислеше отдавна да и купи телефон, ама пустите икономии...ето ти сега. Какво ли не му мина през ума? Минаха два дълги часа в които към отровата на съмнението се прокраждаше абсолютната увереност за престъплението на съпругата „змия”, подла и неверна, решила да замени съпружеските ласки с тези на по млад и богат любовник. Самата мисъл се забиваше , като копие и нанасяше умопомрачителни щети върху и без това възбуденото съзнание на Мечо. Остро чувство на глад го върна в действителноста. Извади парче пастърма от хладилника и взе ножа да го нареже. Тъп беше и се ядоса. Започна да го точи с мрачен вид, изкарвайки ядът си на бруса и студеният метал. Точи го дълго, прекара пръст по острието и капка кръв обагри сребристия метал. Не усети нищо, защото в този миг в ключалката на вратата се превъртя ключ. И Мечо, превъртя в своята!...Вратата се отвори и Рени влезе с пазарска чанта в ръка. Видя го...усмихна се, радостно и пристъпи... за да посрещне с цялата си тежест огромния кухненски нож до дръжката. Мечо го забиваше отново и отново...в тялото на кучката, а кръвта багреше стените на тясното коридорче и бликаше, като фонтан. Времето спря ужасено заедно със сърцето на бедната жена, само часовника тиктакаше в бесен галоп и раздираше тишината пред нелепата гостенка- смърта! Тя, още се усмихваше...в очите и дори нямаше страх! Пазарската чанта се изхлузи и тупна глухо на пода. Свлече се в ръцете му, гледайки го преданно в очите,като че ли приемаше съдбата си от ръката на единствения мъж, когото беше обичала. Мечо спря, погледна окървавения труп и изведнъж го побиха тръпки и леден хлад полази тила на окървавения мъж, когато погледна към вратата и видя вкопчен в касата сина си, Сашко. С широко отворени очи! От ръката на детето в бавен каданс падна стара футболна топка. Стоеше изумен с отворена уста, застинал в ужас и невярващ. Но най-страшното не беше синът му...а очите на Сашко, огромни огледала в които Мечо съзря ликът на пъклено чудовище с кървави очи и вид на изверг с остри хищни зъби и зелени лиги потекли по обезобразеното от ярост и ревност лице...Изведнъж осъзна, че това е самият той, осъзна и разбра. Завинаги в сърцето и душата на неговия единствен син, това щеше да е образа му, образ на убиец и демон, изчадие изтръгнато за миг от стегнатата до смърт бримка на собственият си ешафод. В очите на сина си...беше чудовище, не... сатана! Вампир и кръволок. Протегна към него пурпурно сгърчените си пръсти, посегна да го прегърне...а сълзите се смесваха с кървавите вади по лицето му. Малкия не помръдна, вкопчен в касата на вратата. Мечо го притегли към себе си, притисна го усещайки напрегнатото , като струна тяло на детето и с един отривист жест преряза гърлото на сина си.Задържа го в прегръдките си дълъг миг и го положи бавно на пода, като порцеланова играчка до майка му. Целуна го по челото, нещо в него се скъса и приседна в локвата кръв до тях, присвил единия си крак под подбедрицата, с ръце на коленете стискайки все още острия кухненски нож. Палач на собственото си семейство. Изтрезня внезапно. Огледа сътвореното и...главата му клюмна.
Когато полицията дойде, не помръдна...продължаваше да седи като статуя а по ножа се стичаха кървави капки. Един от полицаите понечи да го премести, но тялото на Мечо се килна на една страна, меко в своята безпомощност, лишено от своя дух и изцедено от живот. Беше мъртъв.
Добър човек беше Мечо...а защо плачеха полицаите? От ръката на Рени, сгъната и намачкана беше изпаднала квитанцията за току що платеното парно и тока!