автор: sia

Напоследък често мисля за смъртта.
Не помня откога зная за нея.

Как бих могла да помня – от първите дни /не зная кои/ на живота ми
съм чувала камбаната оповестяваща нечия смърт –
живеехме до камбанарията, а после между детския смях с близначката ми
и молитвата на баща ни, гледахме човек в ковчег, който щеше да отиде при
Бог, тогава само това знаехме…
Там, в малкото планинско село, а по-късно в голямото
полупланинско село, тя винаги беше с мен, с нас.
Тогава не страдах, не страдахме. Вероятно защото родителите ми приемаха
смирено смъртта. Просто знаехме, че човекът отива при дядо Боже,
който е добър. Иначе как бихме могли /помня/, да гледаме спокойно
толкова хора, които не дишаха, не се движеха, не гледаха, лежаха там,
някои от тях познавахме, бяха ни милвали, а ние им се бяхме радвали,
с онази неописуема радост на дете, което се чувства обичано и защитено.

Все още не мога да кажа на една моя любима приятелка,
че баща ми е на небето, защото се боя, че тя ужасно ще се разстрои,
че ще усети страданието ми, тя е толкова чувствителна и умна, обича го,
даваше й причастие от първите дни на живота й и беше един от малкото хора,
които съвсем в края на живота му го усмихваше.
Тя е едно от последните деца, които той кръсти.
Тя е на близо пет години.

Бях на осемнадесет, когато усетих смъртта.
Със сестра ми бяхме състезателки на „Левски”, академично гребане,
бяхме спортни надежди, тренирахме с професионалния отбор.
Язовир „Васил Коларов”, сега „Голям Беглик”, Западни Родопи.
Дълбоко в планината, непрестанни тренировки, помня осезаемо
един старец, с който си говорех, /винаги съм обичала да говоря
със стари хора/, който ми казваше, че е видял много, но никога
толкова жени, които така да псуват.
И сега псувам, известна съм и с това.
Никой в другото ми израстване не е псувал…

Един ден, някъде в края на август, не помня /им/ датата,
със сестра ми се отправяхме към поредното контролно състезание.
Изведнъж лодката се обърна и ние се озовахме във водата.
Не можехме да плуваме. Винаги се учудват как гребци не
могат да плуват, но това не беше необичайно, поне половината
не можеха. Имаше задължително обучение в комплекса „Спартак”,
но аз не можех да понеса усещането, че всички ме гледат,
бях ужасно притеснена, гълтах вода, повече не отидохме.
Първо гребахме с пояси и на учебна лодка, последваха четири
години на „Панчарево”, „Ропотамо” през зимата и така нататък.

Помня, водата която ме заля при обръщането на лодката и
усещането за безнадеждност.
Бяхме в центъра на голям язовир,
другите лодки бяха на старт и ни чакаха,
вероятно много от тях са ни псували, че закъсняваме.
Ние бяхме девойки в професионален отбор.
За пръв път, от хиляди, хиляди пъти не бях закопчала
/казано непрофесионално/ докрай греблото си.
И бях вързала докрай връзките на крачното си –
там където слагаме краката си за опора – пак за пръв път…
Нямаше ги и моторниците на треньорите, бяха на старта.
Безнадеждно беше.

Сега, когато все по-често виждам по друг начин смъртта,
се утешавам с това – може би младите хора, децата,
които умират, не се страхуват толкова, може би
смъртта не е толкова мъчителна – защото помня, че
тогава не изпитах болезнения, неистов, онзи ужасен страх,
който си мислим че изпитват хората, когато умират…
тогава нямах дълг към никого, никой не зависеше от мен
и имах съзнание само за хората, които ме обичат.
Единственото, което помня е мисълта, че сега майка и татко
ще умрат – като научат, че сме се умрели.
Не помня да съм изпитала жалост за живота си.
Нито за този за сестра ми. Само че те ще умрат,
като чуят за нас. Наистина само това помня.
/Много пъти съм мислила за това.
Може би трябва да попитам психолог./
И че някаква горчива тъга обзе цялото ми същество.

После… после беше инстинкт, опитах се да прегърна
лодката, но крачното не ме пускаше, краката ми бяха вързани
здраво, можех да остана увиснала под лодката… не зная как,
но просто го бях счупила, явно съм ритала здраво…
когато се хванах за лодката /всичко беше за секунди/, погледнах
за сестра ми, беше изхвърлена на около два метра от лодката
и се давеше.
Не зная дали е заради кръвта или защото е
еднояйчната ми близначка – още не я обичах като сега,
но бях ужасена, крещях й да плува – а знаех, че не може.

Отдавна се питам, кое е по-ужасно – да умреш, или
да гледаш, без да можеш да помогнеш на някой който умира.

Какво можех да направя – не можех да плувам.
Нямаше никаква мисъл в това, просто исках да стигна до нея,
а тя до мен – държах лодката с едната ръка, а с другата
загребах два пъти във водата, тя протегна ръка –
завинаги запомних очите й и пръстите й, когато докоснаха моите…

Не зная защо ви разказвам това, студено ми е, пръстите ми треперят,
свещите догарят… но за сетен път очите на другите ме спасяват.

Любовта.