Тиха пролетна вечер. Навън ухае на дъжд, на бензин и на гранясала мазнина от кръчмата на ъгъла.
Там цял ден цвърчат кебапчета, цигани се трупат на тумби и мляскат апетитно, а кучетата в квартала намаляват ли, намаляват. Доволна съм. Защото вечерта е не каква да е,а съботна вечер. Това ще рече, че мога да си позволя малко мързелуване, малко дребни домашни своеволия, като например, да пусна две перални, вместо една. Първо бялото пране, после цветното. Нямам търпение за второто, защото днес ще пера с Уникалния, Единствения, Неповторимия и Икономичен течен препарат, който е безмилостен към петната. От рекламите знам, че сияещите и с безукорен маникюр немски домакини пъхат направо при дрехите в пералнята мерителната чашка с препарата. Аз обаче ще използвам тривиалния начин и ще го налея на око в легенчето, защото в магазина всички бутилки препарат бяха без мерителни чашки. С прости думи- някой си ги е харесал, взел, откраднал…Когато стигнах до касата, разбрах горчивата истина- продавачките несдържано изразяваха радостта си от сдобиването с много, ама наистина много чашки. Интересно колко ли такива чашки са му нужни на човек за един живот? Наивница! Как можах да забравя всички лели, вуйни и свекърви, братовчедки и комшийки, които също ежедневно перат. Умилена от грижата за ближната, проявена от чуруликащите продавачки, посегнах за два шоколада за децата. И тогава си казах:”Защо пък не? Аз не съм ли човек?” И без повече колебания, взех трети шоколад и то с ядки. Е, след миг го върнах и го замених с друг, по-евт…по-нискокалоричен.
И така, ето ме сама с вечерта и с уханието на свински ребърца, опечени с подправката „Маги”. Децата са на гости в съседен блок и през улицата се носи бумтеж на уредба, но пък кой казва, че са те? Току-виж някой подмладен пенсионер, след внезапен хормонален взрив, е прослушал Кид Къди и Еминем. Мъжът ми е заспал пред телевизора, какво щастие. Веднага се сепвам гузно и много грижливо, но достатъчно тихо го завивам. Не че нещо, но защо да го будя? Все пак, имал е тежък ден, милият, нека се отдаде на заслужена почивка…и мълчание. Пералнята блажено мърка, яденето се пази топличко под фолиото, докопвам шоколада и се разполагам пред телевизора. Известно време като хипнотизирана гледам как някакво същество упорито плюе по главата на друго същество и ми трябват доста умствени напъни, за да схвана, че това не е скрита камера от някой психодиспансер, а Къщата. Превключвам на спортен канал, където голф- играчите храбро помпят мускули и съсредоточено размахват стикове. После попадам на леля Мария, която с ведра усмивка на простоватото лице, вдъхва свежия аромат на лавандула от чаршафите на съседката и не мога да не се удивя на това чудовищно нахалство, съчетано с грозен фетишизъм – да нахлуеш в ранни зори в нечия спалня и да душиш чаршафите като гонче. Филм на ужасите в толкова ранен час? Защо не? Смело захапвам шоколада и се зазяпвам в пълзящите сенки, които упорито дишат във врата на главния герой. Оп, убиха го, отмъкнаха го в мрака, значи този не е бил главният. Досадно. Новини? В никакъв случай. Откривам и три порно-канала. О, извинете, два порно-канала и един за чалга хитове. И разбира се, любимият ми канал за лов и риболов. В продължение на половин час наблюдавам някакъв каскетлия, който крачи с непреклонното упорство на съдбата по брега на хилава зиморничава речица. Човекът разполага с всевъзможни такъми, но нещо не му върви. Накрая, когато съм на ръба на отчаянието, той успява да хване една миниатюрна като кокоши нокът рибка. И тутакси обявява, че сега започва истинският риболов, защото тази рибка той ще я използва за стръв. Това ми идва в повече и спирам телевизора. Замъквам се(това е точният израз) в кухнята, за да се насладя на свежестта и чистотата на моето пране. Ентусиазирано простирам и надавам ухо към съседния блок. Както се чува, купонът е в разгара си. Подреждам дрехите като за изложба и си влизам. От скука пак грабвам дистанционното и попадам на филм за Фрида Кало. Да му се не види, това ли трябваше да намеря? Гледам бунтарката, художничката, Жената и ми става много тежко. В гърлото ми засяда нещо, очите ми се наливат. Господи, и аз исках да стана художничка. Имах дарба, учителите по рисуване се надпреварваха да ме хвалят и да пращат рисунките ми по изложби за млади таланти, настояваха да вляза в художествена гимназия. И аз бях бунтарка, и аз живеех по свои правила, и аз бях Някой, бях колоритна, бях Уникална. Дъвча шоколад, обилно полят със сълзи, сополивя се и ми е много мъчно. Нищо не излезе, всичко се пропиля- заложби, мечти, надежди. Вече хлипам на глас.
-Какво сумтиш като хипопотам?-Любезно пита събудилият се благоверен.
Не отговарям, измъквам се тихомълком и се скривам в кухнята. Насилвам се да се успокоя, да спра проклетите сълзи, да не мисля за момичето, което винаги се смееше и морето му беше не до колене, ами до глезените. Сещам се за книгите за медитация, които сестра ми упорито ми подарява. Разлиствам едната, сядам с кръстосани нозе, отварям разните чакри- макри и се заслушвам в собственото си дишане. На света сме само аз, Азът и звукът от дишането ми. Само ние, нищо друго. Плувам през космическата тишина, премятам се през различни измерения, чувам само дишането си… и полицейската сирена, която пори въздуха. Бдителен съсед е извикал блюстителите на реда да разтурят купона. Надигам се примирено. Щастливата ми вечер свърши.