автор: Ponedelnik

На пръсти се броят звездите вечер,
откакто си отиде с любовта.
Сърцето ми. Сега е просто сметище,
погребало живота и смъртта.

Но свикнах. С тъмнината си говоря,
за утрото. За светлите мечти.
Понякога усещам как се моля,
безпаметно. На някакви щурци.

И миг след миг. Въздишка след въздишка,
по навик си събирам тишина.
Вървя напред. Макар, че честно падам,
препъната. От чужда самота.

Не си виновен. Просто се уплаши,
от толкова отдаденост по теб.
Усещаш ли? Безчувствена съм! Даже,
не плача. А топя се като лед.

Отивам си. Но ти не каза нищо.
(със мен е трудно всичко. Знам)
Пази се! Моля те! Аз пак ще те измисля,
но друга ще посрещнеш вече. Сам.