автор: midnight_witch

в типичните ми настроения
на дъжд, мъгли и октомври , не обичах никого и не говорех
също
празнината покълваше в сърцето ми
и избуяваше
толкова есенно
че нищо нямаше значение
отглеждах си я , зад стените, зад решетките, зад завесите на очите ми,
все по сива и силна
все по истинска , без нито един цвят и дума,
които да са в състояние да я запълнят
казвах й здравей
а тя ме завиваше със слепите си длани
докато шептеше
моя си
моя си
моя


в типичните ми настроения
на безлюбовие и емоционална метастаза, балансирах по въжетата
до края на есента
в дупката на Сатурн, срещу източният ъгъл на Венера
в който нямаше място
за нито една червена рокля
за нито едни устни
и ръце
но затова пък на ръба й стояха наредени няколко
Архангелски задушници
които молех
идете си
а те отговаряха
твои сме
твои сме
твои


в типичните ми настроения
на тъга и съвсем нелюбезни сезони, сглобявах кръстове
ден след ден
на които разпъвах душата си всяка сутрин
а вечер, чаках някой да я свали от там
без претенции за
миропомазване и милост
и да й каже:

познавам те
ти си.