автор: lita

Животът ми е пълна скука.
В него няма нищо достойно за възхищение.
То и аз ставам само за боклука
и затова ви каня на мойто погребение.


Ще се съберете в кръг около мъртвово ми тяло,
ще разкажете спомените общи за 2-3 минути.
Сигурно ще ви е много заебало
и ще помолите някой в края да ви събуди.

Ще си кажете:"Еее, жалко, че си отиде."
И ще ме забравите след година, месец, ден....
На мойто място някой друг ще дойде
и не ще се сетите нивга вече за мен.

Но животът е такъв какъвто си го направиш,
макар и да съществува думата съдба.
Не трябва никого за нищо да виниш,
а да съумееш да живееш на ръба.

Аз така да живея опитах се,
но до колко това стана... не мога да кажа.
Сега душата ми насред нищото скита се
и на този живот чака дублажа.

Предполагам, че и тя ще бъде нейде сред вас -
ще гледа студеното мое изражение.
И високо ще ридае на глас,
невярваща в истинността на това поражение.

Защото и тя като мен вярваше,
че заедно сме най-огнената жарава.
И двете от сърце любов дарявахме
и мислим, че не заслужавахме съдба такава.

Но аз не ще бъда напълно заличена, защото
вярвам, че поне на един човек исински съм помогнала.
И това в живота за мен е достатъчно -
да знам, че поне едно сърце аз съм трогнала.

След всички тези сълзи изплакани
и след цялото това изгубено време.
Ви благодаря, че края сте дочакали
и ви моля - пазете спомена за мене...