автор: vicont

Всеки момент диригентът щеше да оповести началото. Оркестърът, настройваше инструментите си, а отвъд кулисите, в залата се чуваше шумът от прииждащите посетители.
Корнелия се загърна в шала си и потръпна зиморничаво. Подуши около себе си, усещайки онази привична и позната миризма на сцената. Миризма, с която съзнанието и бе пропито. Обожаваше я! Напълни ноздрите си с нея, вдъхвайки дълбоко, докато разтъпкваше новите си палци върху начупения на земята колофон. Загряваше усърдно, а не успя да се отърве от студа. Откъде ли се появи това неприятно чувство на хлад пропълзяло по цялото и тяло? Неканено и нежелано, усещаше как я пронизва. Чу отчетливото почукване на палката на диригента и тихото начало на увертюрата. Музиката я грабна веднага! Обгърна жадната и чувственост с мелодична, мека пелена от разливаща се, като водопад градираща мелодия. Възторжено политнала над непознати степи, докосваща върховете на вечнозелена тундра, галъовно целувайки водите на премръзнали езера. Щрайхът, препусна галопиращ като стадо, диви степни коне! Флейта, поливаше с ефирни ноти, въображаеми растения и искрящите им цветове. Фагот, зовеше басово, като лопатар, търсещ своята любима. Единноста им се лееше, звуците се хващаха за ръце и политаха във висините на вълшебния мир на хармонията, гмуркаха се предизвикателни и закачливи, пропадаха в дълбините на нищото, за да се родят отново като зародиш пробил сухата земя за да надникне в света на уханията.
Корнелия се сепна, върнала се от света на мечтите, отнесена от великолепието на музиката. Скоро идваше нейният ред. Приготви се... ! Около нея, кор де балета затихна. Припрените шушукания спряха внезапно и настъпи онова неуловимо напрежение съпътстващо началото на всеки спектакъл. Завесата се вдигна...
Публиката замряла следеше вариацията на примата. Изглеждаше така, като да не стъпваше на земята... Движенията и... съвършенство и хармония, караха дори и неразбиращите да стаяват дъх пред безспорната красота и вълшебство на танца. Тя не танцуваше всъщност, тя мечтаеше с тялото си, с движения родени дълбоко в съзнанието, изразителни като поетично слово, разказващи за огнена страст, за нежна обич, за безпределни копнежи. В залата летяха птици, пееха авлиги, ухаеха цветя... вятър полъхваше носейки пролетна омара и аромати. Сцената... превърната в горска поляна приютяваше пеперудени светлинки, светеше бледа луна...А музиката, се ровеше в съзнанието, откривайки всички нежни струни недокоснати от времето за да изтръгне от тях неочаквани трели.
Дълго след спектакъла, Корнелия още седеше в гримъорната сред безбройните цветя! Тялото и крещеше от болка... но удоволетворението от свършеното заглушаваше страданието. Господи, как обичаше това, което прави! Целият и свят бе събран в тази стая, сцената и репетиционната зала. Нямаше нужда от нищо... дори от любов не се нуждаеше. Само болка и носеха краткотрайните и връзки. Винаги с неподходящите хора. Само майка и... виж това беше друга работа. Мама... всичко постигнато нямаше да има своя смисъл, ако я нямаше, мама. Неволно сълзите и потекоха и две вадички трасираха несваления грим от бледото и изпито лице. Как и липсваше само? Нещо я стисна в желязна хватка, стремейки се да изтръгне с един замах сърцето от гърдите и. Само, като си помислеше и в душата и се отронваше стон. Години не осъзнаваше жертвата и. Не разбираше, какво е струвало на майка и тази отдаденост, загърбила личните си изживявания, щастието и възможностите за по добър живот. Вярна на любовта към дъщеря си, отдадена до смърт... на ръба на мизерията и саможертвата:..

Вече три години Дарина, си търсеше работа. И винаги едно и също препятствие се изпречваше непреодолимо пред нея. Физиката с приридните и дадености. Където и да отидеше веднага се надпреварваха да предлагат какво ли не, но не и работата от която имаше нужда. Сексуалните намеци, безкрайни и пошли изтръгваха позиви на отвращение в стомаха. Обличаше се колкото може по незначително, опитвайки се да прикрие ослепителната си фигура и пищните си форми. Без успех... едно и също се повтаряше всеки път. Още щом погледнеше някой с огромните си зелени очи и... всичко се преобръщаше. Не можеше да бъде друга... цялото и същество крещеше за любов, еманираше неволно флуиди и привличаше, като магнит мъжките погледи върху себе си. Жестовете... изящни и премерени издаваха жена с класа над обичайното. Думите, претеглени, внимателни, поднесени от ангелски глас с нотки на обезумяваща интимност. Какво да направи... такава си беше. Затова стоеше без работа. Никога нямаше да позволи, някой да се докосне до нея без да има защо, без онази вълнуваща душата музика на любовта. Бившият и, не се откъсваше от бутилката. Безполезен за себе си, а камо ли за нея и дъщеря им. Мизерната издръжка едва покриваше билетчетата за автобуса на детето. Преби се пиян с мотора си една лятна утрин. Ако не бяха родителите и... бяха загубени с Корнелия. От време на време, стари приятели на Валъо и помагаха. Задружни и състрадателни бяха моторджиите. Въпреки лошата слава, мъжът и имаше свестни приятели. Но и те си имаха семейства и свои грижи. Издръжката на Корнелия в балетното училище изискваше невероятна финансова акробатика, лишение, жертви и средства. Но нищо нямаше значение пред майчиното сърце. Дарина имаше мечта, да види дъщеря си, прима на сцената. Най – добрата. Тя истински вярваше в таланта и, само това имаше значение сега. Само палците на Корнелия струваха 50 лева. А допълнителните уроци? А триката? А чорапогащниците...? А туфлите? Дарина се сви в себе си ! Потръпна уплашена за бъдещето. Неясно и мътно, надвиснало като Дамоклиев меч над главата, държащо в плен мислите на младата жена. Нямаше помощ от никъде,освен от възрастните си родители, а и те едва се справяха. Единствено в книгите намираше спасителен бряг, единствено в тях намираше утеха. Мечтаеше непрекъснато в представите си как нейната упорита дъщеря става звезда. Сънуваше успеха и, молеше се горещо за това в мигове на уединение. Само това искаше от Него... а после можеше да и вземе живота...без съжаление! Виждаше я как танцува, божествено отнесена в своята вселена, трудна и неразбираема. Коварен, света на балета поднасяше огорчения и неволи, Готова на всичко, Дарина се бореше неистово да подари на Корнелия един друг универс, далеч по човешки и наситен с упование. Да я види реализирала всичките си мечти... тя своите не успя, но може да го направи за нея. Това сега бе смисъла на нейният живот. Своя загърби и забрави... жертва единствената си любов, още от ученическата скамейка... преоткрита след смърта на съпруга и. А как го обичаше? И все пак го остави без съжаление и изпълни обещанието дадено на дъщеря си. Тя не понасяше приятеля и. Съвместния живот бе невъзможен! Не можеше да си позволи нова връзка. Нямаше средства за нищо освен за обучението на Корнелия. Хроничния недостиг на пари, ниското и погазено самочувствие я караха да се затваря в себе си. С две висши образования... се чувстваше безполезна и неспособна да се справи. Понякога и се искаше да затвори очи и... да приеме предизвикателствата и ексцентризма на заобикалящия свят. Решаваше, тръгваше решително и... биеше отбой още щом някой се опиташе да я докосне. Не повтаряше. Вродената и мекота, превъзходната етика, моралните и устои я правеха на пръв поглед недостъпна и извисена над потребностите, защото самата тя ги бе свела до минимум. А гордоста бе единственото достойнство, което и беше останало. Трябваше да намери пари за частните уроци на Корнелия, за сметката на мобилния оператор. За тока, за храна. Отдавна ходеше пеш дори и на големи разстояния, за да спести левче повече от онези които и без това нямаха, за дъщеря си. Не закусваше, за да има за нея. Изкърпваше с фантазия старите си дрехи, преобразяваше ги да изглеждат, като от бутик. А на нея всичко и приличаше. „На хубавия кон – казваше нейният баща - и скъсаният чул му отива”... Търсеше си работа упорито, каквато и да е. Някъде, където се касаеше за ниско квалифициран труд, само като я видеха и мислеха, че се шегува. После я отпращаха с думите;„-Хайде холан , не е за тебе таз работа!” Другаде, се взираха, като жадни пиявици в походката и, в деколтето, въпреки камуфлажа и непретенциозното облекло. Имаше дни в които нямаха пари дори за хляб. Взимаше от родителите си назаем и пак не стигаха. Корнелия не беше претенциозна, но живееше затворена в балетната зала и отдаваше цялата си енергия в танца. Напредваше с огромни крачки и се готвеше за балетния конкурс. Съсредоточена и концентрирана, живееше за и чрез балета, а балетната зала и стана втори дом. А може би и основния. Недоверчива и стегната, не позволяваше на никой да приближи личното и пространство. Много по събрана от Дарина, Корнелия бе пълната и противоположност. В нейния свят имаше място...първо за балета, после за мама... а за другите... просто, нямаше време. А дните летяха.

Корнелия си спомни, как премина конкурса. Наградата, радоста, отплатата за непосилния труд в залата. За хилядите минути между отчаянието и надеждата, разкъсана от съмнения и амбиции. Нямаше как да знае за всички жертви на майка си. Тогава бяха други времена, а Дарина и не споменаваше почти нищо за неволите си. За нея, мама беше красива богиня, с която неимоверно се гордееше пред приятелите си. Ангел от който, като поискаш нещо, прави да се сбъдват нещата. А и балета я беше обсебил тотално. Не знаеше колко скъпо е платила майка и за нейната мечта. Господи...Корнелия се разрида неутешимо виждайки на огледалото малката пластмасова балеринка с магнитче, подарък от майка и. Та тя бе зачеркнала живота си... Някой подарявал ли ви е живот? Нежните и пръсти още пареха на челото и. Докосваше я с пръст по нослето. Примата, съкровенно пазеше спомена за аромата на прекрасните и коси. Майка и винаги бе до нея, всеки миг... стоеше незабележима там някъде в някой ъгъл, с поглед отправен към своето единствено съкровище. По време на спектакли, сядаше неотменно на първия ред по средата. Щастливият и поглед сияеше, когато Корнелия се покланяше пред взрив от аплаузи и публика изправена на крака. Тръпнеше с ръце сключени в молитва по време на най - тежките и сола и вариации. Беше винаги първа в гримъорната, не позволяваше на никой да облича и гримира дъщеря и. Дойде и денят на апогея... Големия концерт, мигът преди признанието, Жизел... първата и главна роля в първия състав. Премиерата... целия балетен свят беше тази вечер в операта. Някой каза, че има и международен импресарио. Всички бяха в трескава подготовка. Големият ден! Мечтата и... сбъдната. Афиша с нейното име. Признанието след толкова години къртовски труд и лишения. Спектакълът блян – осъществен. Майка и вече бе в залата облечена в семпла черна рокля без украшения... както винаги, неизменно на първия ред.
Всичко мина, като на сън... Премиерата, цветята , поздравленията...Тъкмо се питаше, къде в навалицата е майка и за да я прегърне щастлива, когато... Нямаше никога да забрави това лице, лицето на диригента, загрижено и с изписано недоумение, неразбиране, дори гняв... за иначе спокойния беловлас маестро.
Дръпна я настрана и съчувствено я помоли да го последва. По пътя им хората, се отдръпваха за да им направят път със странно изражение в очите... мълчаливи, шушукаха тихо и неразбираемо. Нещо необичайно витаеше във въздуха, това бе нейният ден! Готова да приеме всичко, вървеше доброволно и без съпротива. Щом влязоха в залата видя директора и още познати хора на празното място пред първия ред. Майка и седеше усмихната сред множеството в официално облекло, но...някак неподвижна и статична. Корнелия не осъзна веднага положението, някой и стисна ръката мърморейки нещо за съболезнования. Към нея се приближи доктор с ориенталска брадичка и мъжествено излъчване. Лицето му и беше познато. Откъде ли? Говореше нещо за съжаление и изглеждаше озадачен. Изведнъж осъзна и прожекторите изгаснаха... траурно. Тази роля и беше непосилна... краката и изневериха!

Половин час преди това д-р Белов бе извикан по спешност в операта. Случая беше удивителен. На първия ред в залата седеше изумително красива жена в черна рокля без украшения. На лицето и изписана щастлива усмивка, а очите и, огромни и зелени бяха вперени някъде в пространството сякаш проследила полета на излитащата си душа. Мъртва, спокойно поставила ръце на облегалката с изящна бледа и безупречна кожа.
„-Изключителна жена, като статуя” - помисли си доктора! Жалко! Безпощадна смърта бе спряла сърцето и без да отнеме от блясъка на ослепителната и красота и неповторимото сияние на дълбоко щастие и благородство, отвъд пределите на понятното. След задължителния преглед д-р Белов стоеше неразбиращ, нямаше никакви видими причини за настъпването на леталния край. Ако можеше да вярва на интуицията си , без риск да го сметнат за луд, изглежда тази жена бе умряла... от щастие!

Корнелия въздъхна, избърса сълзите си и стана, облече се без да се разгримира събра багажа си. Излезе от операта вдишайки студения вечерен въздух с пълни гърди. Запъти се... не, тя тичаше към дома си. Там я чакаше любовта на живота и. Дъщеря и... Дарина!