автор: na_de

Най-много ме измъчи Рад. Другите деца горе-долу научиха събирането и изваждането. След това минахме към умножение и деление, свърши първия срок, а той така и не се научи да брои до пет.
Пробвах какво ли не.
Броихме пари, бонбони...
Пишеш му цифрите на дъската, нищо не му говорят, не ги познава.
Написваш му примерно на дъската цифрата "3". "Кажи сега, коя е тази цифра, Рад?" Рад, ухилен до уши, отговаря: "А"!
Давам му маркера: "Я напиши ти на дъската буква "А"!
Рад взема маркера и старателно изписва една голяма крива единица...
И с два скока, доволен, се връща на чина.
Време е, казвам си аз на ум, да приложим специалните педагогически похвати!
Какви учители ще сме, ако не можем да се справим с едно хлапе от трети клас! Няма да се предаваме!
Хващам му дясната ръка, вземам червения химикал и на всеки пръст му пиша по една цифра - от едно, до пет.
След това обръщаме ръката с дланта надолу и пак същата процедура - от едно до пет на горната страна...
Ха сега да видим няма ли да се научи да брои!
Цяла седмица броим, всеки ден изписвахме цифрите наново - не ги научи и това е!
Запомни само цифрата пет, защото веднъж вече не издържах и като му зашлевих една плесница, му викам: "Виждаш ли ми сега ръката, запомни - ей тука има пет пръста!"
Това число той толкова добре го запомни, че когато веднъж ресурсният учител му каза: "Ето, сега сме тук. Аз и ти сме двама. Тук е и госпожата ти. Ставаме трима. Тя обаче сега тръгва и излиза. Колко оставаме с теб?" Рад мисли една минута, като гледаше, малко уплашено, ту мен, ту него и накрая каза: "Пет"!
И аз се предадох.
Прие го ресурсния учител след часовете да му помага и той. Включиха го и в проекта "Училище без звънец"...
Е, не можа да се научи момчето да брои и това е!
Обаче от едно известно време престана да идва на училище. Веднъж само дошъл, показал на другарчетата си два лева и пак изчезнал. Разговарях с баща му. „Всеки ден го изпращаме на училище, госпожо!” – каза той. Но виж, пари не му давам, откъде да ги взема, нямаме...
Не мина много време и ми казаха, че са го видели около някакво заведение в края на квартала.
Един ден имах работа натам и се отбих към заведението. Гледам го отвън, пред един голям метален павилион с метла и лопата да чисти отпред. „Какво правиш, бе Рад?” – питам го. „Чистя, госпожо, отвръща той, чистя тук на коня фашкъ, вътре също мета. Раздавам и карти! Също и жетоните...Всичко правя! Всеки ден ми дават да ям. И пари ми дават!” „И колко ти плащат бе, Рад?!” – питам го удивена. А той бърка в джоба си, изважда шепа стотинки, повечето жълти и започва внимателно да ги брои: „Пет, госпожо!”