автор: kristi

Да заспя, но не мога. Кове една болка в главата, сякаш сто чука удрят. Вия, стискам зъби, пак вия, пак стискам – нищо! Дочаках да съмне, слава богу жива, крепя си главата барабар с болката и съм в поликлиниката, където, надявам се ще заваря личния си лекар и той - хоп - ще ме излекува.
Йес! В кабинета си е. Обяснявам аз всичкото си, той кима с глава, разбира... В продължение на половин час обяснява какво ми е. А аз вия на ум. Още половин час пише рецепта и обяснява какво и защо ми изписва. Аз продължавам да вия, вече с изтъркани от стискане зъби и не съвсем на ум.
Грабвам рецептата и хуквам по аптеките. Сложна комбинация - в едната единия цяр го има, другите - не. В следващата - пак късмет - втория намерих... След половинчасова обиколка успях да направя коктейла, щото да ми се бие инжекция и обратно в кабинета, с огромната надежда, че до пет минути ще съм набоцкана със спринцовката и болката ще отшуми. Да, ама не съм познала! Така ставало то!
Още в началото на дългия коридор чувам някакво тракане, мърморене... Приближавам. Тракането е по вратата на кабинета на моя доктор, а мърморенето е негово. С огромна отверка, някакво чукче, прехапал език от усърдие, милият се опитва да сложи на мястото изкъртената брава. Разбирам го, но главата боли, боли... Вадя спринцовката, иглата, ампулите от пликчето и с потопени в неистовата ми надежда очи го поглеждам. Нищо. Чукчето чука, отверката се опитва да навие някакъв винт. Вторачвам се, дано усети погледа ми.... а той, без да ме удостои със своя: извинете ме, но трябва да я оправя. Аха! Почти изскимтявам аз. Ще ми помогнете ли? Ето, тук притискайте, а аз ще навивам винта. Аха! И се залепвам до вратата, за да притискам здраво. Не ми стигна силицата ли, винтът ли инатлия, но резултатът беше никакъв. И още половин час къде аз притисках, къде доктора, къде аз давах съвети, къде той ме слушаше... оправихме я! Оправихме я вратата.
Е, сега вече иде ред на инжекцията, мисля си. Къде, докторе? Питам. Отзад, отговаря той . Легнете по корем. Да легна, но няма къде... леглото е заето от папки, папки...побутвам ги лекичко, тц! Мисия Невъзможна . Няма как и да седна на леглото. Докторът е готов. Спринцовката е в ръката му. И забелязва, представете си, че леглото в кабинета е заето. Тогава само ще си вдигнете крака, госпожо! Къде да го вдигна, бе докторче? Ама, моля ви, по- бързичко...припира. Обръщам се с гръб, вдигам полата, оголвам си съответното място и разбирам, че да вдигна крак означавало да си свия единия крак в коляното, а другия да опъна. Шляп, шляп, шляп и храааас, иглата е забита. След четири часа, раздробени на половинчасови емоции и очакване... Но пък можеше и да не доживея до този прекрасен момент лекарството да започне да действа, нали?
Утре - следващата инжекция, нарежда докторът. Само ми кажете час, за да си спестя време, помолвам се. Ааа, когато ви е удобно, госпожо. При мен пациентите са първа грижа, усмихва се.
Часът е 22.30. Телефонът звъни. Как сте? По- добре, надявам се. Гласът е на доктора. Да, да, да, болката е....Комбинацията, която ви изписах действа бързо. Да, да, да, наистна...опитвам сънена да се включа в разговора. Утре ще ремонтирам колата си, целият ден ще ми е зает, знаете как е...Да, да, да, знам... Нали нямате нищо против да дойдете сега да ви бия утрешната инжекция.... Ааааа..... Дежурен съм, близо живеете... Ооооо.....Ама какъв е проблемът? Притеснявам се за вас... Затворих телефонната слушалка със загрижения глас заедно и затрогната от вниманието, излях всичките си настръхнали чувства върху часовника. От тогава не работи. Часовникът. Стрелките му са спряли на 23.00. Нали се сещате?