автор: anonimapokrifoff

Не очакваше, че Ирина може да му вдигне такъв скандал – никога не беше повишавала тон. Отиде при нея след погребението, на което тя не дойде, защото и двамата се съгласиха, че присъствието й ще е неуместно. Той искаше да избяга от зачервените и пълни с обвинения очи на тъща си. Жената се беше вкопчила безпаметно в ковчега на дъщеря си, а когато я изтръгнаха от него, се вторачи в зет си с омраза - за нея той беше палачът на Мая и виновникът за всичките й нещастия...

Усещаше се странно да е вкъщи толкова рано – обикновено се прибираше след 10 вечерта. Мая откъсваше поглед от компютъра и му казваше, че яденето е във фурната. Никога не го попита къде е бил – дори когато се връщаше сутринта. Не го гледаше в очите. Отдавна беше престанала. Той също не задаваше въпроси какво е правила през деня. Разминаваха се, внимавайки да не се докоснат, сякаш от допира телата им щяха да се взривят...
Всичко наоколо сякаш крещеше името й, защото тук беше всъщност неин дом, а той като гостенин прекарваше в него няколкото часа, през които не беше на работа, на делова вечеря или при любовницата си. Къщата беше изпълнена с присъствието на Мая, макар нея да я нямаше, и то завинаги... Беше му тягостно и реши да гледа телевизия в спалнята си – единствено тя беше неговата територия. В банята сърцето му се сви, когато видя четката й за зъби, подпряла се доверчиво на неговата, и пастата й “Лакалут” – Мая се боеше, че ще се разболее от пародонтоза като майка си...

Тази вечер Ирина прояви невероятна нетактичност, като поиска да се любят. Беше сложила петгодишния си син да спи и се заумилква. Много вечери бяха прекарали заедно – той самият често чакаше с нетърпение хлапето с ококорени тъмни и изпитателно следящи го очи да си легне. Но този път беше различно, по дяволите – че той тъкмо беше погребал жена си! “Мъртва е, но продължаваш да я обичаш, нали? Винаги си я обичал! Никога, никога нямаше да се разведеш с нея! Аз какво съм? Боклук ли?!” – Ирина крещеше запенена, а малкият се беше събудил и хленчеше на вратата.
Спомни си първия път с нея. Финализира сделката, за която се бореше от месеци, беше в еуфория. Мая отиде до банката и с Ирина останаха сами. Той поиска да му донесе в кабинета папка с документи, но тя не ги остави на бюрото му, а се приближи до него и го погледна жадно с тъмните си ириси, заобиколени от жълтеникава склера, осеяна с тънки червени жилки. Очите на Мая бяха сини, синееше дори и бялото им... Мисълта, че тя може да се върне всеки момент, го възбуди неудържимо. Прокара ръка по късото набито бедро на Ирина, тя простена, а мъхът над горната й устна се овлажни от ситни капчици пот. Подпря я на бюрото и грубо влезе в нея, тя обви краката си около кръста му и захапа езика му.

Вечерта Мая му каза, че ще продължи да е счетоводител на общата им фирма, но ще работи вкъщи. В думите й нямаше и сянка от упрек, но той усети, че тя знае – обидата беше изписана на лицето й. Как беше разбрала? Почувства се като предател и се опита да я погали, но тя се отдръпна, а после изнесе завивките си от спалнята им. Оттогава всеки имаше своя стая.
През онази нощ се въртеше в леглото и се опитваше да се оправдае пред себе си. С Мая не бяха правили любов почти година. В началото на миналия септември най-сетне зарязаха работата и отидоха на море – не помнеше защо избраха точно Бяла. Градче със скалист бряг и пуст малък плаж. Мая се радваше като дете, смееха се дори и луничките й. Слънцето на късното лято зачерви бялата й кожа, той галеше дългите й слаби бедра, губеше се в небето на очите й. Косите й бяха пълни с песъчинки, руси като тях, цялата дъхтеше на море. Любеха се алчно – както в началото на връзката си. Тя беше престанала сутрин да мери температурата си, за да види дали е в овулация, но чудото се случи. Мая забременя и от цялото й същество извираше чисто и меко сияние. Нощем вземаше ръката му, целуваше я и плачеше от щастие. После започнаха проблемите. Когато я закара в болницата, лекарят смутено му обясни, че жена му е с цервикална бременност: плодът не се е загнездил там, където трябва, а в шийката на матката и органът трябва да бъде отстранен – това бил начинът да спасят Мая. Тя никога нямаше да стане майка, а от години копнееше за дете. След операцията той видя най-съсипаното и отчаяно човешко лице, непоносимата й болка го изпепели – както днес на погребението й очите на тъща му...

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"