Пази цветята си и нека са далеч поне един сезон
от реквиемите на пулса ми, от въпросителните кратки епитафии,
които пиша с пръст по прашното стъкло на тихия си дом
с надеждата да се спомине, осланен, цвета на самотата ми.
И нека да танцуват някъде, където има тих и нежен шум
от песен люлчина или любовен танц предшестващ.
Пази цветята си далеч от неспокойния ми и безреден ум,
във който няма почва за цъфтежи и за хлорофилови нашествия.
Но ако се залута някое сред тъмните подземия на лудостта,
която всяка нощ посипва с прах и пепел пътя млечен,
ще ти го върна във протяжен стих, забравила жестокостта си,
родена от човешкия ми страх, че няма нищо вечно..