автор: barona_36

на жена ми Нурсес

Все започвах живота си кратък "на чисто",
но преди да е мъдро-блажено изтлял,
ще те грабна нощес като скъпо мънисто
от гердана на този бездушен квартал.

И ще люшнеш шалвари - дъга пъстроцветна
над безпътните улици с мижав фенер,
за да светне наоколо, всичко да светне,
да изгоня на мислите дявола чер.

И макар че не си остроноса издънка
на рода си, по стар и неписан закон,
фереджето ще хвърлиш с ръката си тънка,
за да ахнат мъжете от всеки балкон.

И ще плюят прогнили езици и зъби
всички скъпи роднини през укора прям,
че си яла навярно отровните гъби
на страстта и почти си изгубила срам.

А съседските псета ченета ще гръмнат,
заразени навярно от хорския бяс
и така ще ни грабнат посоките стръмни,
че ще вием от болка, обида и страст...

И оттатък баира, в порутена къща,
ще се скрием от рано презрелия дъжд.
Там, на голия под, изведнъж ще те тръшна
с ловкостта на животно и сила на мъж.

Всичко в теб ще се моли със устни и пръсти
и ще тегне от плод като селски пазар,
но след малко с очи ще разкъсам чевръсто
на шалварите онзи безцветен хастар.

Ще се гърчиш, захвърлила летните кожи
на страха и ще падаш безсилна назад
като сляпо хвърчило, което не може
да се вдигне нагоре от жажда и глад.

И нетрезво, в безкрая на тези минути,
като гълъб, попаднал под точен обстрел,
ще се блъскаш в тавана на моите скути
и ще търсиш в очите ми бряг и предел.

А след сетната ласка, уцелила стръвно
всяка цел с неприлично-възторжен заряд,
ще се мятат ръцете ти някак безкръвни
като примка връз моя безхитростен врат.

Но когато аз примката яростно срежа,
ти, доволна, със леко трепереща длан
ще извадиш от своите лепкави мрежи
неуморния, пъргав, безлюспест шаран.

А щом спре да поклаща опашката синя,
ще го пъхнеш под онзи разкъсан хастар,
че не може напълно с листо от смокиня
да се скрие излишно-разкошния дар.

И когато задърпаш ухото немирно
на жребец, изпръхтял гороломно у мен,
даже Господ отгоре с дайре ще засвири
и ще седне по турски на облак червен.

И ключе ще подхвърли от святата ложа,
(забранена врата да отворим среднощ),
за да влезе през нея красив и тревожен
непоискан от никой, наследникът лош.

Но след него ще дойде със камъни остри
в свойта пазва съвсем оскотелият род,
за да срути наивно-блажения остров
пред лицето на този бездушен живот.

А когато разнищят съдбата ни клета
и разровят със нокти червивата пръст,
ще открият душите ни - трескаво слети,
окадени на страстите с пушека гъст...