автор: Boryana

Тя работи от сутрин до вечер.
Всъщност не-
тя работи от тъмно до тъмно.
И не вижда небето.

А със него- и слънцето.
Тя е сама.
У дома са децата.
Но тя пак е сама.
Изначална почтеност
я кара да бъде
като малък робот.
Тя не пита така ли е;
така ли е редно.
Тя работи отчаяно
много.
Има тиха усмивка.
И е страшно спокойна,
и е чудно спокойна.
Знае верния път-
той е родова памет:
да работи,
да храни децата,
да изкара
до деня на заплатата.
Само някога вечер,
когато заспят
нейните тихи и странни деца,
тя присяда във тъмното
до прозореца в кухнята
и се вглежда навън.
И тогава я стяга
лоша болка
в сърцето.
И си спомня
пътеки през хълмове,
боси пръсти,
топла пръст,
мило пареща пръст,
лекотата на птица във прасците
и облени от слънцето
блянове...
Тя се връща към себе си
и си спомня коя е
и че имаше глас
и ръце, а ръцете познаваха нежност...
Някога.
Много отдавна.
После бавно се връща
във времето.
А прозорецът тихо блещука
и лампата улична мига
в такт със рева
на несвършваща лента
хищни, лъскави автомобили.
И децата й спят.
И е късно,
И трябва да ляга
в свойто бяло и хладно легло.
А утре отново я чака
оня ден, в който слънцето бяга.
И това е животът й.