автор: joy_angels

Лежи до мен – вече не толкова малък и не толкова пухкав, но достатъчно беззащитен и невинен, за да знам, че ще бъде винаги мой.
Където и да е, каквото и да прави, с когото и да бъде, частица от ДНК-то ми и цялото ми сърце ще са винаги с него. По челото му има още капки от мократа коса, ухае на шампоан, от който не се плаче, а топлата му ръка е хванала моята над лакътя (моята мекичка и пухкава мама-котка...). Бори се със съня, който вече се люлее на миглите му, но нали е събота вечер, малкият празник в края на седмицата, не бързаме да заспиваме, не правим “разстановка” на сутрешното суетене (нашето кафе, твоят банан, ключовете от гаража, тати ще те вземе, аз не мога), не разграфяваме вечерта на готвене, домашни, свирене и не-знам-какво-то си извънредно нещо, което трябва да се направи за училище. Превключваме програмите на телевизора – колкото и вредно да е, удоволствието на двама ни е огромно. Събота вечер. Понякога вярвам, че Бог е добър, защото е измислил събота вечер.

Препирнята от преди малко ми тежи. Не съм допускала, че на възраст като моята отново ще правя нещата, които трябва, а не тези, които искам. Преди време детето, което бях, беше задължено да спазва определени изисквания и правила на поведение. Днес, заради детето, което е до мен, съм задължена да спазвам същите правила и изисквания. И не мога да избягам от тях.

Конкретният повод на пропуснатото упражняване с цигулката има значение само заради вида на разменените думи. Иначе няма значение. Как да не знам, че сглобената Лего кола е много по-интересна, и борбата с татко на килима, и филмчето по телевизията, и тайнството на клавишите, които карат компютъра да запее любима песен... Думите “отговорност” и “задължение” са само в моето съзнание и с пълно съзнание искам да обременя и него с тях. А е само на шест. И ми е жал, защото знам, че вкарана веднъж, тази отрова е за цял живот. Блато, през което душата му ще трябва да преминава винаги, преди да стигне до думите “свобода” и “безгрижие”.

Лежим и гледамe късните новини – последствие от караницата и сигнал за неразбирателството помежду ни. Иначе бихме хихикали по това време на филмче за Скуби Ду или някой друг любим лакомник. Да – бори се съвестта ми с мен – никой не обича безотговорните хора. Това пречи цял живот. А нали той искаше да свири на цигулка, не аз. Аз дори нямам идея за този инструмент, той си го избра, две години ме преследва, за да установи още след третия урок, че това не е игра, а труд, труд и пак труд. Дали изобщо има талант не е ясно, учителката казва – малък е. Улавям се, че вече ми се иска да няма дарба, защото като гледам отпуснатите му рамене на урока вечер два пъти седмично, смъкващия се все надолу гриф на цигулката, опитите му да седне при всяка почивка, изобщо, ама изобщо не мога да извадя амбиция в себе си, която да ме накара да се видя с камера, докато той свири соло на цигулка на някакъв концерт и аз съм щастлива, и се гордея, и плача, а наоколо има аплодисменти, аплодисменти, аплодисменти... Не мога.

Но дори и да не е талантлив – продължава да дълбае съвестта ми – щом се е хванал на хорото, трябва да спазва изискванията, нали? Ето за това иде реч, затова е обяснението на висок тон, че така не може, че щом си започнал, щом учителят ти е ангажиран с подготовката ти, щом ти се иска, трябва да си постоянен. Трябва себеотрицание, сиреч да отречеш себе си, желанията си, да не мислиш за тях (обяснявам сложната дума при спора), а той ми отвръща – как да не мисля, нали да свиря е мое желание, ако не мисля за него за какво изобщо да се упражнявам...

Притискането до стената и то с толкова логичен аргумент вдига адреналина ми с половин, а тона ми с цяла октава и отривисто продължавам с нафталинени изрази – ако всички в тоя свят проявят безотговорност, знаеш ли какво става? Напипала нова, благодатна тема, се впускам смело напред, а върволицата от примери е огромна: ако шофьорът на автобуса не стане сутрин, ако пекарят не опече хляб, ако учителката ти не подготви урока си и прочие, от което усещам как косата ми посивява и се превръщам в баба си от преди 30 години (и кю-тен няма да ми помогне при тази метаморфоза). Лавината от думи, с които го засипвам, кара нослето му да изтънее съвсем, очите му да станат огледални и ми трябват пет минути бълване на пяна, за да схвана, че той изобщо не ме разбира. Че това са думи, които искат да успокоят моята съвест за това, че говорих два пъти по телефона и три пъти по скайпа тази вечер (къде служебно, къде не), че час по час влизах в интернет и прочетох дори глава от релаксираща книжка, докато той се занимаваше със себе си и не ме занимаваше мен, а аз едва преди часа за лягане установих, че калъфът с цигулката е останал на скрина зад вратата неотворен и този ден. Проблемът беше в мен, а не в него, но нали трябваше да има виновен? И какви по-удобни виновници от две наиграли се на воля уморени очи, които ме гледат от дупчицата между притиснатите ръчички. Малка хралупа, в която инстинктивно се предпазва от гнева ми...

Хайде в леглото – казвам и за да ме умилостиви той е просто перфектен във всички процедури преди мушването под пухенката. Измити зъби, бързо събличане, бързо обличане на пижамката със Спайдърмен и дори сгъване на дрехите (кой ли го е научил на това, със сигурност не съм аз...). Гушва се до мен, повече внимателно, отколкото ентусиазирано, а аз включвам новините. Деца от Хаити, деца от Чили, деца от сиропиталища, деца от съдебните хроники – сякаш светът тази вечер е с къси панталони и биберон в уста. А моят личен свят – вече не толкова малък и не толкова пухкав – е хванал ръката ми над лакътя (моята мекичка и пухкава мама-котка...) и е затворил очи. Толкова беззащитен и невинен е в дланите на съня, че почти се намразвам за ролята си на пишман възпитател. Преглъщам топката в гърлото си и не бързам да загася телевизора, за да погледам още малко на мигащата светлина спящото му лице. И макар да знам, че вече не ме чува, като вълна се надига онова, което първо заради себе си, а после и заради всеки и всичко останало трябва да кажа. Проронвам едвам:

– Обичам те, мъничък!

Погалвам го с поглед и след една внезапна вечност устните му помръдват и шепотът му неочаквано ме прегръща:

– И аз.