автор: nikoi

Аз не познавам своите черти, защото вече съм прозрачна.
Порязвам се на ръбовете на сърцето си- да зная, че съм жива.
Понякога кръжа край себе си като мечта за щастие,
на сутринта като безсмислен сън за вечност си отивам.

Все повече заглъхвам и обзема нежно тишината ми
оръфаните делници и в язвите им разцъфтяват тръни.
Сбогуванията ръждиво драскат по душата ми
и нощем често се преструвам на безсъние.

Аз не познавам своите очи отдавна. Те са празни.
А казват, че били със цвят на дъхава забрава.
Единствено подхвърлените шепи прах ги блазнят-
измислени слънца до слепота ги изморяват.

Аз не познавам своя път- отдавна вече не пътувам.
Където и да съм- без тебе на изгубване приличам.
С когото и да съм- това и сребърник не струва,
а просто някога напомня на обичане.

Аз знам, че няма да ме прочетеш, защото се размивам
от дъждове, по покривите на света ми приютени.
Намират дъждовете своето начало сиво
в началото на твоя ден, несподелен със мене.

Аз не познавам твоите черти и на гласа ти аромата,
Но всеки мой копнеж лежи, във сянката ти сгушен.
И като знак, белязал книгата на тъмнината
заставам тихо в края й и се залъгвам, че ме слушаш..