автор: Rumir

Такаааа....Празник. Почивен ден. Какво да се прави. Естествено за риба. Къде? Що па не из трънско. Хубаво. Мятаме такъмите в колата с колегата и потегляме. Перник , Брезник и спираме преди Трън на едно разклонение към село Врабча.
Що тука ли? Има мост. А под него минава река Ябланица.. Приток е на река Ерма. Пъстървата се качва и до тука. Но много сняг и дъжд имаше тази късна зима. Водата е висока. Мътна. Явно не става за риболов. Пийваме зажаднели водица от чучурите на една стара чешмичка встрани от пътя и продължаваме напред. Към Трън. Целта ни е язовир Ярловци.
След като пресичаме моста виждаме една стара къща. На три ката, без прозорци. Пуста. Основите и от дялани камъни. Дървен гредоред. Стените изплетени от клони и измазани с кал примесена със смляна слама. Отвътре и от вънка варосана. Интересно защо не е направена поне от кирпич – неизпечени тухли. Голямо семейство ще да е живяло тук. Но сега е изостанала и започваща да се руши. Само спомените за шум, глъч, смях, отруден но и вярвам весел живот са останали някъде вътре в одаите и. Отвън - надупчена от пчели, оси и природни стихии се разнася тъга по отминали времена. Все още не знаем че през деня ще видим много такива.
Трън. Около 10 часа. На центъра вече се събират хора. От кметството се разнася много силно патриотична музика.Беден край. На високо е. Няма поминък. Земеделие - никакво. Тук там картофи в някоя нивичка в долчинка, открадната от баирите.Само гледане на животни. Може би за това е бил бунтовен. За това говорят няколкото паметника свидетелстващи за участие на местното население в разни бунтове, завери, двете войни, партизанското движение.
На изхода от града - скален параклис Света Петка. Изкачваме се по не многото на брой стръмни стъпала и влизаме в малка пещера. Погледите ни веднага приковава каменна питка. Дядо Милчо, който се грижи за параклиса ни разказва:
- Слънцето залязва зад хълмовете. Петка слиза до реката да си налее вода в кратунката, връща се в пещерата, разрива въглените в огнището и се захваща да омеси питка. Мирисът на пресен хляб изпълни пещерният й дом. Дим не излиза заради тайния отдушник в скалата. Петка благодари горещо на Бога за вечерята, отчупва парче от питката и започна да яде. От вън се чува човешка глъч и тропот на копита. Идват неверниците, които от дълго време я гонят заради вярата и. Прибира набързо комата в бохчата и изчезва в скалата. Преследвачите оглеждат наоколо, не я намират. Стъкмяват наново огъня и посягат да изядат питката. Внезапно тя натежава в ръцете им и когато понечват да я разчупят, разбират, че се е вкаменила..."
Замислени, бавно поемаме обратно по стъпалата.
Обаче не ни траят сърцата на риболовци и веднага на изхода от Трън се отбиваме наляво да видим река Ерма как е. И тя пълноводна и мътна. Така както се оглеждаме разбираме, че сме се озовали в Знеполе. Там където преди години беше родината на хмела. Поглеждам на север - Руй планина. На най-високия връх в този кристален въздух ясно се вижда снежната и шапка. Там минава границата със Сърбия.
Поглеждам на юг – в страни от пътя малък парк с алеи обрасли с трева. По средата две големи бетонни конструкции, като по средата така са изляти, че на празното място по между им се оформя голяма петолъчка. Пред тази конструкция статуя на жена. Не можах да разбера идеята. Явно надписите са били от метал и отдавна откраднати. Предполагам, че е във връзка с партизанското движение в този край. Какво пък, защо да не остане спомен от тези времена.
На пътя виждаме табела - село Бусинци. Знам, че това село е известно с керамиката си. Що па да не отидем. А една пустош наоколо. Дори коли не минават.
Речено сторено. Влизаме в село Бусинци. Първата къща стара, белосана, с чардак. По стените окачени разноцветни керамични съдове. Чинии, стомни, грънци и разни дето не им знам името. Но гледката е изящна. Срещу нея - музея на керамичното изкуство. В същата сграда един до друг български и европейски байрак. Освен това е кметство е значи. Жива душа няма наоколо. Ама ние нахални, влизаме. Портичката е отворена но вътре всичко заключено. На музея направили едни прозорци - от пода до тавана. От вънка може да се види всичко вътре. Още по-голяма шарения от всякакви малки и големи керамични съдове. Така и не ни стана ясно дали все още се работи този занаят тука.
И понеже сме единствените чужденци, по някое време идва едно кучо да ни провери. Ама много добро. Гледано. След него здраво пристъпя сравнително стегнат мъж. Кави сте , що сте, кой вятър ви довя в този край и стана разговор. Половин час не можахме да си тръгнем. Човека пенсионер. С жената двамата от 10 години живеят в селото. Постоянните били 10-15 човека. Хляб им карали два пъти в седмицата с Уазка.. Обаче нямало страшно. Есента заклал 60 заека. Два бидона зеле сложил. Картофи, боб... и това. Телевизия, радио, внуци имал:
- Идват ли- питам аз.
- Идваха - отговаря ми , ма от ка гяволо роди син си компутеро се дома си седат, ни природа знаят, ни игра ни нищо.Са и на мене чели да ми купуят - абре я не излезнем ли на сред село да пийнем една плодова с наборете... ма живот, че се учим , поне по телевизоро да ги виждам. Побъбряме още малко и потегляме.
Изпраща ни друг кучо. За първи път виждам такова куче, едното око синьо другото нормално, кафяво.
Срещу Бусинци - село Студен Извор.
Известно е с това, че там е роден на 27 Октомври 1878 год един голям човек. Д-р Стамен Григоров. Откривателят на бактерията, която причинява ферментацията на българското кисело мляко - Lactobacillus bulgaricus.
Пътя до там има няма 5 минути.
Спираме на средата на селото. Музея на единственото равно място. Пред него естествено паметник в чест на незнайна за мене трънска буна срещу османците през първата половина на 18 век.
Отново кучо ни посреща. Трети. Тези кучовци сякаш не са срещали хора.
И наистина не са. За това ни се радват толкова. Музея – красиво къще скоро построено, варосано отвън с прясно поставена дървена дограма в топъл тъмно жълт цвят. Затворен. Но ние направихме по една снимка пред красивата табелка с надпис от дърворезба удостоверяваща, че това е музея на българското кисело мляко.
След Студен Извор друга табелка ни насочва към с. Вукан. Решихме да се разходим и до него. Щото ни заинтригува името. Може пък да ни посрещне вук. В трънско навремето е имало много вълци. Нищо чудно защо селото носи това име. Обръщаме, и за три минути сме там. На разклона срещаме гранична полиция. Момчетата учтиво ни показват посоката.
И това село мъничко, заобиколено от баири. Влизаме. Търсим площадче но не намираме. В страни от пътя пак къще в същия стар стил. От едната му страна покрива е поддал, навярно под тежината на снега през зимата. На стената окачена табела за продажба. Изписан телефон. Засмяхме се, щото видяхме, че отпред до вратата има електромер. Без Жици. Сигурно електромера струва повече от самата къща. Има и двор около триста квадрата, стръмен и обрасъл с буйни ниски храсти. Вярно, колко ли ще му е цената на това?
От другата страна на пътя, среща на старото с новото. Стара полуразрушена къща а до нея долепена чисто нова, спретната, с бяла алуминиева дограма, поддържан двор, барбекю, алеи с лампи. И двете на три ката. Интересно кой ли е построил нова къща до старата. Дали не са такива наследници дето не са си поделили родителския имот? Или пък им е било мъчно да разрушат къщата в която са отрасли. И тук няма жива душа - продължаваме към Ярловци.
Връщаме се обратно, пресичаме няколко села и се отклоняваме в ляво малко преди Стрезимировци, където е граничния пункт със Сърбия.
В центъра на селото ни изненадва спретнато и красиво хотелче. Двойна стая - 50лв. Апартамент с всички екстри - 100лв. Обаче от персонала има един единствен човек - управител, барман, камериер и всичко останало.В менюто от пиле мляко. Но в момента само кафе и безалкохолно.
- Що така - питам.
- Ми щото работим по предварителна заявка.
- Сега ако искаме да отседнем?
- Няма страшно, ще се обадя на стрина Гина. Чудни трънски гозби ще ви направи, стаята ще ви стегне и песни, стари местни песни ще ви изпее. Но ще дойде привечер, че днеска и е ред да е козарка на селото.
Срещу хотелчето парк с паметник на Денчо Знеполски. Изведнъж на площада пред хотела се появява банда от три прасундера, черно, шарено и бяло. Вяло повдигат очи към нас, изгрухтяват незаинтересовано и бавно и с гордост продължават пътя си без да ни обърнат никакво внимание. Абе ще дойде и за вас Коледа, ядно подхвърлям на ум поради оказаното ни пренебрежение.
От там директно на язовира. Нищо особено. Висока водата. И много бистра. По бреговете лед , явно се е размръзнал скоро.
Ясно, днеска такъми няма да извадим. По-добре да отидем до Трънска Банкя. Там има минерални извори. Водата е 18 градуса. На мястото където се вливат изворите в река Ябланица, заради топлината може да има някое рибе. Потегляме обратно към Трън.
Между другото знаете ли от къде града носи името си? Преди години от там минавал път. Веднъж спрели хорица там и питали една баба която живеела в колиба с козичките си.
- Бабо, къде можем да пийнем водица?
- Па е там под тръно има кладенче.
Някои продължили, други пък останали и се заселили.. Под тръно, под тръно - ей ти Трън.
Сигурно сте ходили и до ждрелото на река Ерма. Легендата е следната:
Живеела в Трън красавица - Мара. Залюбила се с беден момък - Рангел. Обаче майка и и дума не давала да се вземат. Тогава младите избягали на високото, в планината. Майката обаче ги проклела. Проклятието ги стигнало и разцепило планината на две. Така се образувало ждрелото. Момата останала на единия връх, момъка на другия. Все протягат ръце един към друг да се вземат и все не могат. Сълзите им напълнили долината и потекла река Ерма мътна и буйна.
Другото интересно там е, че на ждрелото има прокопан тунел в скалите. Преди години имало проект да се свързва българско и сръбско с железница.
А ние продължаваме към Трънска Банкя.
И потегляме към Трънска Банкя. Отклонението е преди Трън на идване от Брезник. Живописно селце в малка котловина. Направили са фабрика за бутилиране на минерална вода. Има и басейн с минерална вода. Къщичките са красиви. Наред със старите има нови а и много от старите са реставрирани. От четрите краища ги потягат с бетонни колони. Сменят покривите но общо като стил не ги пипат. Точно зад басейна има едни не големи но красиви островърхи скали. По върха им минава границата.
Интересното е, че на края на селото може да се види къща, чиито двор според Ньойския договор половината е в българско а другата половина остава в сръбско. В края на този двор има голям граничен камък, зад него е река Ябланица вече в сръбско.
От тук почват и две екопътеки. Едната е към ждрелото на река Ерма а другата нагоре по течението към ждрелото пък на река Ябланица с много красива растителност и дървени мостчета.
И понеже решихме, че няма да ловим риба а ще сме само туристи - отиваме тогава и до село Врабча. Там пък да видим водопада и пещерата Пещерата, силно казано пещера. Голяма вдлъбнатина в скала в едно дере точно преди Врабча от където минава един доста буен поток. Точно пред тази нека да е пещера има седем осем дървени маси със столчета от изрязани пънове. През лятото е страхотна хладинка. Има голяма скара и много малки. В нишите на пещерата туристите оставят внимателно прибрани пластмасови вилички, ножове, посуда. Сол, олио, оцет. Та и да нямаш винаги можеш да си вземеш. Има брадва за дърва да си нацепиш, лопата , гребло, шишове, лопати за скарите. В потока изстудяваш биричката , а в една ниша страхотна чешмичка за вода. По-нагоре е водопада. Разбрахме, че за този кът се грижи местен дядо.
От там отиваме до центъра на селото и виждаме улица с име „Смели хора”. Отива на хората които живеят в този суров край.
Така и не се усещаме кога е станало късен следобяд. Изведнъж ни престъргва страшен глад. Тръгваме за Брезник. По пътя спираме в едно крайпътно ханче. Тук ще да е чорбата. Обаче от страни на ханчето ей тези надписи на трънски:

Он клèндза по путèто.
Я ю яя.
Ем чи се ко вол у иаръм.
Живее ко бубрèг у мас.
Кой се млòго вали, он не пали.
Водата тече: блюи, дурляе, църцори.
Синòчка èдомо качемак с жмърци.
Дуната че сврши, будалете че остану.
Са да си опраимо есапите...

Който може да си ги преведе да си ги преведе... Аз много не мога.

Та така...