автор: IvanB

Безлунна нощ, безлунен сън...
кентаври, плачещи във мрака,
в часовника стрелките тракат
сред хора на камбанен звън.
Към родния далечен бряг
ме носи корабът в мъглата
и скърца пясък по веслата,
и по разкъсания флаг.
Към някакъв далечен фар
лети гласът на свободата,
а тук – под знака на съдбата
искри сърцето ми в пожар.
Поетите на всеки век
лежат в подмолите на Сена
със недописана поема
в ръката, вместо с бучка лед.
Развели с вятъра коси
те – прокълнати и в небето,
бунтовни и в небитието
летят със Байрон и Шели.
Безлунна нощ, безлунен сън...
кентаври, плачещи във мрака,
в часовника стрелките тракат
сред хора на камбанен звън.
Лети, мой дух, лети напред,
лети над морските сирени,
над сънища с омайни трели –
аз вярвам в твоите криле!
Но кой ли ще те призове,
ако гласът ми в тишината
за миг се слее със тълпата
над родните ми брегове...