Този ден не е прегърбен
под тежестта на хиляди въпроси.
Към върхове вървим прегърнати,
по голите скали изкачваме се боси.
Това не е привидно щастие
и няма мимолетност в този миг.
Отдолу – страхове с бодливи храсти,
отгоре – ехото на бъдещ вик.
Ще стигнем своето светилище,
обрасло с гъби, плесен и треви.
Под нас ще рухнат всички жилища
и всички земни суети.
И ще останем само ние двамата,
високо, над порочния прогрес.
Прогледнали през отвора на храма.
И съградили себе си от днес.