автор: nellnokia

Дори когато слънцето се спре,
и лятото отмине безвъзвратно,
по кожата лъчите със финес
целунали са ни с любов обратно...

И в мислите последната вълна
примамва самотата раздвоена,
разбива със гърдите си брега -
следите после смива покорена ...

Дори когато бръчици от смях
палуват покрай устни уморени,
красиво е лицето ти със тях,
и нищо, че са толкова солени...

И всяка синина, и всеки страх
се крият тъжно в собствената сянка,
и белите коси са белег-грях,
а всъщност са последната ни сламка...

Дори когато сънищата спрат
в забравения спомен за обратно,
и мислите ни другаде кръжат -
белязани сме вече безвъзвратно...