автор: joy_angels

     Има нещо призрачно в огромното фоайе на спешната помощ. Нещо, което спешно се нуждае от помощ, за да бъде обяснено. Неоновите лампи намигват толкова бързо и така внимателно, че си изглеждат непрестанно облещени. Таванът обаче е толкова високо, че долу – край металните столчета със ситни дупки по седалките – е почти тъмно.
     Хората, доколкото ги има в този ранен час, седят тихи, все едно са на помен или в галерия. Трясък на врата разтваря във въздуха смеха на три сестри, които тътрят към асансьора сабата си, страшните (ама те са златни, миличко!) обеци на едната, виждала съм те с този пуловер на другата и двете банки с нещо прозрачно в ръцете на третата. Облечени са в нюанси на синьо и зелено, къде ли отидоха белите престилки, болниците се модернизират, сестрите открай време са си моделки, но сега са хем в униформа, хем различни една от друга, кеф...
     След тях въздухът не оредява, даже напротив. Усещам се още по чужда, като човек, попаднал случайно на семейната сбирка на съвсем непознати хора. Сестрите, лекарите, дори чичкото в защитна униформа на входа са си у дома, в хола, пийват си кафенце, обсъждат проблема в шокова зала и вчерашното меню в стола (дано днес се справят по-добре – не в шокова, в стола...). Ау, това детенце е много сладко, къде те боли, леля? Хеморагичен шок или инсулт е било – шок казаха, стига си викала Младенова, всички разбрахме. Кой още е за ЕКГ? И един чай ми вземи, но ако имат зелен...
     Мъжът е ... не знам от къде е. С успех може да е от село или от краен столичен квартал. Панталонът му е със странни светли петна откъм десния джоб, все едно е залят с пръски кисело мляко. Пуловерът – кафяв, якето – кожено, тежко, като на шофьор от градския транспорт, обувките – удобни вероятно, щом ги носи толкова години. Личи им. И вие ли чакате за доцента, пита. И аз – отвръщам. Дано да ме пусне за операция – сякаш не ме чува – че лоша работа казват докторите, бързо трябвало... Аз затова... гледай колко хартии, от снощи се въртя тук, дупчиха ме, гледаха ме, но доцентът трябвало да разреши за операция...
     Не искам да знам каква му е операцията. Не искам да слушам къде го боли – и мен ме боли. Не точно там сигурно, където него, даже моето хич не се вижда, че боли, пък и минава с драскулиците по хартията поне за няколко часа. Не искам да чувам диагнозата му, сигурно е рак, какво ли друго може да е щом ще умира, пък ей го – ходи още сам, гледа, държи цяла папка с листове, не е СПИН, човек с такова кожено яке не се разболява от СПИН, той си има жена, още спят заедно след 30 години брак, дори отвръща очи от разголените плакати на фолк певици по улиците, но веднъж тайно разгледа едно списание в бръснарницата, жена му никога, ама никога не е изглеждала така.
     Може ли да изключиш тая пущина, нова е... Мъжът протяга ръка към прошарения интелигент от другата му страна – влизам на операция, да не се раззвъни баш тогава. Интелигентът намества очилата си, върти телефона в ръце, поглежда го откъм късата страна (явно има Нокиа – мисля си), натиска, натиска пак, натиска вече съвсем безуспешно бутона, който всъщност не е там и го връща обратно. Имам Нокиа – казва отсечено – а това е Самсунг, не знам как точно да го...
     Дайте на мен – казвам – дайте да помогна... Мъжът не вярва, жена съм, той и на жена си не вярва за нищо, но не защото не я обича, не, обича си я той, ама акълът им... той женски им е акълът, не ги разбират тия неща... Показвам му бутона на клавиатурата, обяснявам – натискате дълго, дъъъъъъълго и вижте – изключи се. После пак този бутон, пак дълго и ще тръгне.
     3193 ми е кодът – казва и го взема. Няма нужда да ми благодари, нали е под стрес човека. Но за всеки случай ми повтаря кода – едвам го е запомнил, щото телефонът му е нов, съвсем нов, на сина е, стария, като не съм му свикнал и тоя код, как го е измислил, дано го помня след упойката, ама той доцентът да разреши, че иначе лошо, ще се мре...
     В дъното на фоайето автоматът свети приветливо – “Нескафе 3 в 1”, най-добрата комбинация, не татко, “Maggi” го измисли, с крилца е, точно от крилца имам нужда на това място... И ресто връща автоматът. Кафето е ужасно по принцип и просто прекрасно за чакащ в спешно отделение (затова сестрите пият зелен чай, ама те си знаят, нали са си у дома). Връщам се на пейката – мъжът го няма. И интелигентът е изчезнал, добре, че е чашката в ръката ми, за компания. Пък и тя не е болна, топла е и мълчи. Ако и светеше – цена нямаше да има, тъмно е в това фоайе. Но човек не може да има всичко. Не може. Иначе ще се помисли за богоравен.
     Вратата зад гърба ми се отваря и пропуска глас. Не знам как звучат гласовете на доцентите, но този определено прилича на такъв – плътен и спокоен като добре опечен крем карамел без нито една шупла. Не мога да подпиша, никой няма да ти подпише, защото ще те убием, бе човек. Ама аз и така си умирам, докторе. Ти си умираш, ама може и да не умреш, знаеш ли колко хора живеят с тая болест, а с това сърце и диабет, и кръвно, и като ти сложат горе упойката – и си до там. Няма събуждане. Първо ще оправим тези неща и тогава операцията. Че то все едно от какво ще умра, докторе, дай поне да опитат хората. Бягай, казах, написал съм ти рецептата, ще говоря с хирурзите, няма после по затворите да ходим.
     Мъжът се провира през вратата настрани, тръгва нанякъде, само за да върви... и се връща. Сяда на празния стол до мен, свива глава към коленете и я хваща с ръце. Нищо не казва. И аз си мълча. Усещам, че започва да ме боли, но нямам лист и молив, за да ми олекне от драскулиците ми. Нищо нямам. И е все едно дали някой доцент ще сложи подписа си под моята диагноза.

     Изпускам монетата от рестото на пода и хазартното ми аз се обажда – ези или тура... И разбирам, че не смея да си помисля желание.