(На Иванка Г... и Емили Дикинсън)
Сам – я хвърлих... В средата на плаца,
Под ботушите „в крак” маршируващи.
Не умря – изтърпя и не плака.
После, само ужасно накуцваше...
После – свиквах... Да гледа уплашено.
Предпочитах да беше умряла!
От тогава – все време суграшено
и студено – е в мен... Не е спряло!
После – вече сама... И – под влака...
И – в морето... Не спря да се дави!
Вече, всичко това го очаквах.
Примирих се... Че тя – е такава!
И така си живее... Във мене...
А коя е?... Нима не ви казах?
Тя, душата ми, осиновената –
е дете на сирак... и омраза!...
25.02.2010,
Б.Б.