автор: Tera

Излизам си и пак си влизам
в депресията като в тоалетна.
Нали е всичко толкова човешко!
Отвътре нещо ме разяжда и омеквам.
Енергията ми без следа изтича.
От нужда или без причина
си спомням за Пинокио и мисля:
Какво го кара някое момиче
на дървена пионка да прилича?
Сковавам се от ден на ден.
Най-дървена е може би главата ми.
Не помня вече миналия път
във тая дупка имаше ли крушка.
Сега е тъмно повече от всякога.
Къде е изхода? Аз трябва да изляза!
Абсурдно дълги стават часовете.
Броя ги, сякаш са овце, но не помага.
На мен ми трябва нещо силно.
Разтърсващо като стихия.
По дяволите, изхарчих толкова хартия!
Защо не смея да напиша
това, което ми боде очите –
мълниеносно святкащи графити
по тъмната кора на моя мозък.
Цинични мъдрости, въпроси –
нахални, режещи, откосни.
Примигват като шантави реклами,
но не разбирам в тях кое ме мами.
Разстройство. Толкова е просто.
Ще мине, както всичко отминава.
Изхвърляй вън от себе си излишното ! –
На кой му пука колко ти остава.
Ти сам натискаш спусъка понякога
и шеметна вълна те хвърля в нищото.
Но ако следващ случай ти се предоставя –
седиш, заслушан пак във някаква дъска
и вярваш, че ти хлопат на вратата:
- Излизай! Откога те чакаме навън.
Какъв е тоя твоя непукизъм!
- Добре. Излизам.