автор: meiia

Дано не свършва този махмурлук,
че светът така красив изглеждa -
дори да си далеч от мен, си тук,
дори да няма, има пак надежда.

Пиянство е, откакто теб видях
с очите си, които пазя за небето.
И сливам святост, нежност, грях,
жената от любовницата до детето.

А ти си Одисей на път през мен,
но аз съм непокорството на океана.
Пиянството от теб е влюбеният ден,
след който се смаляват разстояния.

И не желая да събуждам трезвостта.
Ръбатите и правила сега не значат.
След теб не значи даже старостта
и очите ми след болка ли заплачат.

Ти сякаш счупи стъкления похлупак
и чашите на всички минали пиянства.
Копнея да те пия пак и пак, и пак
с най-влюбеното свое постоянство.

И все се губя в този махмурлук-
картини светли в мене да подрежда:
дори да си далеч от мен, си тук,
дори да няма, има пак надежда.