автор: joy_angels

За пръв път усети удоволствието от тази поза. По дяволите, как не я беше открил досега?

Тялото му беше хоризонтално, успоредно на пода, подматрачната рамка, двойнодишащия матрак, обърнат в положение “зима”, протектора за матрака от фина отпадъчна вълна примесена с 30% полиестерни влакна и чаршафа от памук с щамповани сиви облаци на резедав фон. Разбира се, пред вид презумпцията за успоредност на три равнини, щом подът и таванът бяха успоредни, следваше, че в тази поза тялото му беше успоредно и на тавана. Значи беше успоредно и на молеца, който от два дни не мърдаше от ъгъла. В друга ситуация не би го търпял, ала днес можеше да е благороден. Може би молецът щеше да каже няколко добри думи за него – все пак му беше спасил живота...

Дясната му ръка беше свита в лакътя и докато лъчевата кост образуваше с раменната ъгъл от 45 градуса, то раменната кост се явяваше трансверзала на пода и тавана (но само в двумерен план – крещеше още будното му съзнание, само в двумерен!). Левият му крак лежеше спокойно върху десния и беше леко сгънат в коляното, като че ли изкачваше невисоко препятствие. Стъпалата му бяха спокойни и тикът му непрекъснато да мърда пръстите на краката си вече беше утихнал.

Но дланта беше най-важната. Дясната му длан беше намерила уютно гнездо под мандибулата. Палецът подпираше меките части под челюстта, а останалите пръсти обхващаха бузата. Сякаш се галеше, сякаш в ръката си приютяваше сам себе си. Тази ласка беше много по различна от ласката на същата ръка върху пениса му, когато мастурбираше. Тогава тя беше едновременно най-нежна любовница и най-разюздана проститутка. В началото следеше възвратно-постъпателните й движения, мислено измерваше амплитудата им, променяше ги в кръгови, оценяваше ефекта върху наситеното пурпурно на върха, радваше й се като на жадувана среща. С напредването на нетърпението обаче ръката му се превръщаше в уличница, от която искаше да изцеди всичко докрай (нали затова й плащаше със скъп часовник и понякога – с фини ръкавели), не се интересуваше от сухата й кожа, нито, че щеше да свърши в нея. Тя със сигурност нямаше да забременее...

Заспиваше изтощен след подобна среща със себе си. Не си позволяваше да го прави по време, когато сънят “после” е невъзможен. Сексуалната му дисциплина даваше отлични резултати – събуждаше се като новороден и можеше да се заеме с отговорните си умствени дела. Секретният научен отдел плащаше достатъчно добре на хората си, за да допуска каквото и да е размотаване. И макар в отдела да бяха събрани най големите математически и инженерни умове на света, никой не си позволяваше поведение на примадона. Поне не след първоначалните опити за капризи, които бяха пресичани от корен.

А начинът, по който шефовете управляваха тълпата гении беше прост: показваха им всичко, което гениите искаха да видят. То беше повече и от най-разюзданите им мечти. Осигуряваха им най-сложното оборудване, даваха зелена светлина на повечето им идеи и когато гениалната марионетка се сетеше, че всъщност е неуправляем чешит, реакцията беше проста: слушаш и имаш всичко това или не слушаш – и го губиш. И макар отвреме-навреме да имаше опасни реакции, блудният син неминуемо се връщаше в златната клетка и приемаше правилата на играта. Ясно беше, че никъде, ама никъде в света не могат да имат същия научен уют при по-добри условия. Само руснаците доскоро бяха конкуренция, но положението при тях не беше по-различно – даже клетките бяха с по-малки размери.

Размърда нежно пръстите под лицето си, брадата му беше набола. А беше се обръснал преди не повече от час. А може би по-малко? Колко удобно се чувстваше така! За пръв път усещаше тялото си толкова хармонично. Защо чак сега трябваше да открие тази поза?

Всъщност и той беше чешит – обичаше лукса, но с парите си можеше да го осигури. Купуваше само свръхскъпи, свръхмаркови неща, та ако ще крайният му вид да оставаше на клошар – протрити джинси и карирана риза. Както повечето гении около себе си имаше проблем с жените. Неимоверно активният му ум строго отхвърляше нормалните човешки отношения с тях. Абсурдно беше да завърже традиционна връзка и да си говори за пликовете за печене без мазнина, коледните сладки на Моника, пак-ли-петно-то на вратовръзката от мама, ще ми помогнеш ли с миялната, скъпи... Или “кажи ми, че ме обичаш...”, бррр... Мозъкът му, превключил още във вътреутробното развитие към решаване на интеграли наум и съставяне на сложни диференциални уравнения, не успяваше да се заключи в ежедневните канони на “нормалните”, към които жените бяха особено взискателни.

Мастурбирането беше част от решението. По-безболезнената част. Въпреки разнопосочното обучение на специалния отряд елитни проститутки, която обслужваше гениите, никоя не успяваше да се справи с него – агресията му беше неконтролируема и появата й беше неочаквана. Профилът му беше противоречив и не влизаше в никое стандартно определение. Психолозите опитаха и нетрадиционни игри, но нито груповите изпълнения, нито воайорството дадоха резултат. Подложиха го на тест с активни и пасивни гейове, както и на магнетичното въздействие на най-чаровния “шимейл” – без резултат, ако не се брои обезобразеното лице на травестита след побоя.

Как Лен му влезе под кожата – не се разбра. Беше секретарка в архивата и на едно парти той просто я изчука в тоалетната. Тя имаше особена сетивност и предугаждаше настроенията му. Психолозите бяха щастливи – един от най-трудните им случаи беше под контрол. Когато на Лен й идваше нанагорно с него, тя просто изчезваше от хоризонта. Но това вместо да го влуди, го караше да утихне, да гледа прилежно работата си и да чака завръщането й в апартамента му.

Деградацията му започна след като уби Лен. Беше й прерязал гърлото в кунята с ножа за хляб. Причината не беше сексуална: в тялото й откриха спермата му от преди два дни. Не беше я убил, за да я изчука. Естествено започнаха веднага вътрешно разследване, затвориха го, но нещата не се изясниха докрай. Той не отричаше, че я е убил хладнокръвно. Но не пожела да каже причината. И накрая един ден, съвсем, ама съвсем неочаквано пробута банална история. Твърдеше, че станало заради едно от любимите му ястия – арабска мжадара. Видял, че Лен сипва лещата и ориза в тенджерата направо от плика, без да ги почисти. Направил й забележка, че може да има камъни и да счупи зъб, а тя му отвърнала: “Голяма работа, твоите зъби и без това често се развалят”... Дали се е пошегувала неуместно Лен вече не можеше да каже. А и шега да е било – тя едва ли беше се разсмяла: геният беше прерязал гърлото й като на пиле. После сам се беше обадил в службата да съобщи какво е направил.

Нямаха какво друго да сторят освен да му повярват. Но го затвориха в дома му. Носеха задачите му за деня по специален куриер, а отвън го пазеха непрекъснато. Монтираха камери (дали онзи молец не беше нечие око – пропълзя в ума му), за да го наблюдават. Той обаче ги надхитри – вместо да стои кротко, започна да пие. Мастурбираше и пиеше, пиеше и мастурбираше. И решаваше всичко наум. Записваше напредъка само след като му донесяха новата порция алкохол. Разпечатки срещу алкохол – храната изобщо не го интересуваше.

Ала беше бавно. Много бавно. Трябваше му по-ефективен метод и затова постави ултиматум – хероин.

Шефовете му бяха наясно, че го губят, но беше наистина гениален. Така или иначе краят му идваше заедно с края на задачата по небуларната хипотеза. Когато светът гръмнеше от новината, щеше да е все едно дали гениите, решили задачата са с един по-малко. Дали щеше да умре от абстиненция или свръхдоза, на кой щеше да му пука. А и досието му на убиец беше при тях.

Доставиха му. След първата доза той поиска пак, и пак. Накрая реши, че има достатъчно.

Дишането му беше ускорено от изпитото уиски, но знаеше, че щом вкара хероина, всички процеси бързо ще се забавят. Стъпалата му бяха странно студени, ала вече разсеяно наблюдаваше себе си. Беше събрал достатъчно материал за свръхдозата: биеше си по-малко, отколкото му даваха, Обаче винаги се бодеше, защото знаеше, че го следят. Всъщност – дори се забави с финала, но искаше преди това да стигне до решението. Днес всичко си дойде на мястото. Отдавна отречената небуларна хипотеза имаше елегантно решение и то беше в ума му. Нямаше да го запише. Това беше неговият триумф и отмъщение.

Усети, че решава на ум реда на Фибоначи. Обичаше да се забавлява с него още от времето, когато беше на шест. Обикновено заспиваше преди да достигне лимита на феноменалната си памет. Остана му навик за цял живот. Усмихна се в себе си – понякога тези изтъркани фрази имаха съвсем конкретно значение. Фибоначи си беше отишъл само в периода, когато Лен беше до него. Нейното тяло беше клонинг на ръката му. Тя знаеше всичко, разбираше всичко и го правеше в точния момент. Но... не умееше да чисти ориз и леща. И смешките й понякога не се получаваха. Обаче откакто я нямаше, дори и Фибоначи не му помагаше да заспи.

Позата беше фантастична...

Протегна лявата си ръка и изстреля смъртоносната доза в тялото си. Молецът трябваше да му е благодарен. Не го уби. И Фибоначи... Осем плюс 13, колко ... 13 ...

Утре щяха да поискат решението. Но не можеха да го изчоплят от мозъка му, на каквито и тънки филии да го разрежеха. Те искаха да управляват света. И имаха средствата да го правят. А той, какво имаше той през целия си живот?

Те имаха средствата да... Имаха... да... Имах-а-да... Имах ада...