автор: alica

Намирам се в размножителния период на сиамските близнаци.
Непрекъснато виждам образа им пред очите си, ту единен, ту раздвоен. Вечер мисля за мрачния принц с извънредно слабото тяло, а сутрин се събуждам с мисълта за ягодовия принц с жълтите очи. Понякога мисля за двамата едновременно, понякога не ги различавам, но продължавам да страдам.
Моите принцове са толкова плахи, непроницаеми и неуловими. Невероятен късмет е дори фактът, че съм успяла да ги забележа някога. Те са част от невидимите хора. Принцове, натикани в прашни складове и кални строежи, принцове, чиито очи никога не поглеждат встрани и чиито гласове остават нечути. По своему весели и безкрайно тъжни, кашлящи и плюещи, бълващи омраза през фините си бели дробове, черна омраза, пулсираща в тънките им сини вени, прозиращи под прозрачно бялата кожа. Принцове без корони върху голите си глави.
А аз съм тяхната принцеса с куклени очи. Аз съм немият лунен свидетел на изгубената красота. Какво искам ли? Искам разрезът от сиамската рана да бъде затворен завинаги. Искам простите думи да могат да казват всичко. Искам свръхдоза щастие за всеки от нас.