автор: Ina

- Да, мис! Да, за България! Да, еднопосочен. Отиване без връщане.
Иван Григоров, бивш Ейвън Гоод, взе билета от озадачената касиерка и бавно затътри сака си към чакалнята. Оня, същия сак, с който беше пристигнал преди пет години

В Чикаго, в града на ветровете, пак духаше. Стихията вдигаше есенните листа от земята и ги въртеше в шеметен блус. Иван гледаше като хипнотизиран танца им. Колкото и високо да се издигат, накрая пак падат на земята, помисли си неволно.
Нютон. Никъде не можеш да избягаш от него. Дори на края на света.
Като самолетите. Летят, летят, а после кацат.
Той чакаше един от тях…
Облегна се уморено на седалката и се загледа в лудницата около себе си. В чакалнята пътници, сякаш изсипани от фуния, бързаха към терминалите. Или към изхода, където ги чакаше обетованата земя. Или любими хора , или нов дом, или добра работа.
Иван Григоров вече никой никъде не го чакаше.
Внезапен писък го сепна. Русоляв малчуган се беше спънал в сака му и плачеше с цяло гърло. Гърдеста и натежала от хамбургери и чипс майка грабна детето и погледна към мъжа подозрително, сякаш беше Бостонският удушвач. А пътникът не можеше да откъсне очи от ръката на детето. То стискаше електронната игра “Тоби”. Любимата на повечето американчета и измислена точно от Иван игра. За Жабока Тоби, който беше смел, беше пъргав, беше умен и винаги побеждаваше в опасния свят на джунглата.

-Некадърник, глупак, палячо! Какво си мислиш, че правиш, като стоиш на този компютър? Аз се претрепвам от работа на сергията, а ти игри, та игри. От тебе няма да излезе Айнщайн, не си ли го разбрал още? – кресливият глас на жена му изскочи внезапно от миналото и отново писна в ушите му. Разрошена, почервеняла от студа, сложила войнствено ръце на хълбоците, Елена повтаряше едно и също всяка вечер. Повтаряше го и на масата, когато той посегнеше към чинията. Със садистично удоволствие мелеше, като стара латерна пред децата, пред майка му , която се свиваше неловко във фотьойла, готова да поеме част от вината на некадърния си син. Елена беше главата на семейството. Елена продаваше зеленчуци и хранеше къщата. Елена се запиваше вечер в кръчмата с непознати и се тупаше по портфейла. Иван стоеше пред компютъра. Сам с Жабока Тоби, който постепенно оживяваше.
-Как си Айнщайн?- питаше жена му, когато беше в добро настроение. И го помъкваше към спалнята, за да му напомни, че има и съпружески задължения, които трябва да изпълни.
-Татко, искам нови маратонки, децата ми се смеят- обаждаше се свъсеното му синче, точно когато Тоби превземаше поредната крепост.
-Татко, другите от класа имат мобилни телефони. Само аз ли ще ходя така-цупеше се красивата щерка.
-Жабокът Тоби ще ни спаси- отговаряше Иван.
-Бръмбари и жаби в главата му! Как ни се падна такъв баща? Другите са бизнесмени, политици, големи хора-шептяха в коридора децата достатъчно високо, че да ги чуе. - А нашият…Пфу!
Иван притваряше очи и се усмихваше. Те не знаеха още. Те щяха да бъдат богати. Щяха да имат всичко. Само още малко търпение…

Пътниците от полет 363 на “Пан ам” за Сан Франциско на девети терминал, пътниците за Мадрид - на шести. Гласът от микрофона извади човека със сака от унеса и той отново се загледа в пъстрата навалица около себе си. Едно момиче се взираше в него от столчето до бара. Иван отвърна очи. Студентка? Скучаеща дама? Проститутка? Тук всички си приличаха… Какво значение? Всеки продаваше себе си както може и колкото може. За долари. Долари. Много долари…И харчеше колкото може. Долари и пак долари?

-Америка?-домочадието го гледаше с недоверие , но и с известно оживление.- Наистина ли ще отидем там? Наистина ли ще станем богати. Кажи дe, татенце!
-Айнщайн, това е една от най-щуравите ти идеи, които съм чувала-обади се и Елена, но без обичайния сарказъм в гласа.
Идеята за зелената карта дойде от Тоби. Тоби беше зелен, Тоби знаеше и можеше всичко. Тоби побеждаваше във всяка ситуация.
Играта най-после беше готова. Забавна, приятна, с много приключения – рай за всяко хлапе. И не само за него. Дори нейният създател изпитваше детинско удоволствие да щрака бутоните, макар че сам беше поставил всички капани пред Тоби. И най-добре знаеше как дългокракият жабок може да се справи с тях.

Отиде светнал в патентното ведомство. Жената зад гишето го препрати при фирма-посредник. Зад масивното бюро стоеше още по-масивен представител на посредническия бизнес. С обръснато теме, с тънки мустаци, със златна писалка и два мобилни телефона на бюрото. Компютър с плазмен екран, за който Иван подозираше, че Дебелия не знае откъде се включва, грееше до факс, принтер и всички чудеса на съвременните комуникации, които явно служеха повече да вдъхват респект на клиентите, отколкото на самия им собственик. Да. Добре. Чудесна идея. Ще ви помогнем.-повтаряше любезно Дебелият, като вдигаше ту факса, ту телефона и излайваше неразбираеми нареждания на някого. Оставете всичко. Трябва да се провери. Трябва да се изкажат нашите експерти. Патентът ще ви струва хилядарка, а регистрацията е най-рано след шест месеца. Обаче ако бутнеш още десет стотачки, ще стане за нула време…-надвеси си доверително над него и му смигна с подпухналите си като на боксьор клепачи.
Иван се прибра като насън , дръпна майка си в килера и изведнъж падна на колене пред нея. Старицата се скова и се огледа за помощ. Беше готова в този миг да изтърпи за кой ли път хладната ирония на снаха си и досадното хленченето на внуците, отколкото слабостта на собствения си син. “Мамо, трябва да продадем къщата на село. Мамо, послушай ме. Трябват ми пари. Ще ти ги върна десетократно. Ще ти купя апартамент, ще станем богати!”- младият мъж стискаше развълнувано ръцете й, а очите му горяха.
Старата жена кимна мълчаливо. После отиде в стаичката си – кутийка два на три и се прекръсти. “Боже, спаси детето ми!”-помоли се тихо. “Помогни му да си намери работа и да се отърве от тези мухи, дето му се въртят пред оня компютър, пуст да опустее дано!”
Двете хилядарки отидоха при посредника. Дебелият преброи банкнотите мълчаливо, усмихна се и ги плъзна в чекмеджето си. А документ някакъв- попита плахо Иван. “Ей, братче, кой дава документ за такива работи” – размаха пръст Дебелият и пак завъртя боксьорския си клепач, този път към небето. “Ела след месец и ще имаш лиценза. Ще ти намерим и производител. Може да продадем игричката ти и в чужбина. В пари ще се къпеш, човек!”
Цял месец Иван Григоров не спа. Не яде. Дори ако можеше, щеше да стаи дъх и да не си поеме 30 дни. Искаше времето да лети, както летяха мечтите му. То пък, проклетото, сякаш тъпчеше на едно място. Стрелките на часовника бяха залепнали.

-Ти си българин. Познах те по сака. И аз имам същия. От оня магазин на “Витошка” го купи, нали?
Иван Григоров се сепна. Мислите му напариха обратен скок и се върнаха на международното летище, където международната тълпа беше все така голяма и все така безлична. И вървеше край него като огромен безкраен парад на забързаното безвремие. Момичето се беше приближило неусетно до него и седеше на другия край на кожената скамейка. Лице, коса, ръце, гърди…къса поличка, дълги крака, обути с стегнат клин – нищо особено. И все пак нещо в очите, нещо в загадъчния им, едновременно плах и подплашен блясък спря думите “Оставете ме на мира, моля, не ми се слушат скучни бръщолевения” и Иван се чу да казва.
-Да от “Витошка”. Да, от същия магазин и ти ли си оттам?
-А ти къде отиваш? Нека да отгатна. В Лос Анджелис, по бизнес? В Ню Йорк? Или във Вашингтон?
-В София…
-В София, но там няма нищо…-момичето начупи леко долната си устна и я задъвка замислено.

Подпиши това и готово. Дебелият грееше от доброжелателство, а пихтиестото му тяло сякаш танцуваше из кабинета. Иван Григоров не можеше да повярва, че всичко е свършило. Грабна златната му писалка и разписа. Препратиха го в другия кабинет, а там, едно по-младо и мускулесто копие на посредника почти весело му обясни, че отсега нататък всяка игра и всеки анимационен герой, който се родеше във въображението и на компютъра на Иван принадлежи на фирмата. Тя се задължава да намери пласмент, а той ще получава за всяка своя реализирана идея по два бона хонорар. Но вие, вие ме ограбвате, вие ме лишавате от всичко. От собствения ми труд, от собственото ми аз , от мечтите ми, от парите, които са си мои – искаше да изкрещи мъжът. Но само стискаше новия документ и го гледаше невиждащо. Едно мускулче на ръката му неволно трепна. Сякаш по сигнал в двама мъжаги с вид на горили влязоха през вратата. И го загледаха красноречиво.
И умната – изпроводи го с гърления смях на Копието. Не искаме да си имаш неприятности. Щерка ти е хубавица. А синчето може и да не кандидатства тази година

-Това не е патентовано никъде нали?- попита шефът на “IbSM-къмпани” – корпорация за развлекателна индустрия. Можем да ви дадем възможност да работите с нас, можем да осигурим производство и реклама на играта, но не искаме неприятности.
Иван Григоров видя за миг друг кабинет в центъра на София и Дебелия с горилите му в него, премигна и каза:
-Разбира се, че не.
Деляха ги повече от 6 хиляди мили. Колкото и да бяха силни, там в родината /родина ха, каква дума!/, дългата им ръка не можеше да стигне дотук. Нали?
Пък и нямаше избор. Продадоха апартамента в София. За пръв път Иван Григоров не свиреше пета цигулка в семейството. Беше категоричен. Беше деен, раздаваше команди, тичаше и крещеше на стреснатото домочадие. За нула време купи зелена карта, спечелена от 90-годишна баба, извади международни паспорти на всички. На майка си уреди гарсониера и плати наема за една година. Дори Елена започна да го гледа с респект и да кима с глава в знак на съгласие. Продаде бизнеса си и сергията за зеленчуци за жълти стотинки, сбогува се с приятелите в кръчмата и в един дъждовен ден всички се строиха на летището. Иван сериозен, Елена стресната, а децата възбудени.
Това, което беше чел в романите у изведнъж се сбъдна. От фирмата му дадоха апартамент. С три спални и хол , в който можеше да организира волейболен мач.
Осигуриха му най-модерните компютри, назначиха му двама помощници и Жабокът Тоби отново оживя. А след шест месеца стана хит на пазара. Децата полудяха по симпатичния и хитроумен виртуален герой. Искаха все по-нови и нови версии, търговците се надпреварваха кой да сложи емблема с Тоби на магазина си, а Иван оставаше по цели нощи в офиса, за да насмогне и да бъдат доволни всички. Най-доволни всъщност бяха съпругата и децата му. Откакто купи къща в най-тихия квартал на града, Елена внезапно се превърна в домакиня. Червендалестите бузи от студа на пазара се превърнаха в бледи скули. Разпилените й коси се подредиха в модерна прическа. Щерката влезе в колеж. Синът изведнъж откри , че е умен и залегна над учебницте.
А после…Елена не се прибираше по цели нощи. Имала обществени ангажименти. Стана членка на три дружества-едното за защита на птиците. Каква ирония! Та тя беше тази, която натискаше кокошките с леген в банята и режеше главите й. Иван не можеше да гледа кръв…
Примерната колежанка попадна в ареста. Хванали я с наркотици. Не бях виновна , татенце, друг ми ги пробута, хленчеше тя, докато той се бъркаше за гаранцията. Ученолюбивото синче се забърка с банда рокери и строши три мотора. Пострада само ръката му. Ходи в гипс три месеца и после яхна четвъртия. Всички повтаряха – дай,дай, дай. Иван даваше, даваше, даваше.

-Ти май си някъде другаде, приятел. Казах ти. Тук съм за да забогатея. Тук съм, защото няма кой да ми пречи, кой да ми се мотае в краката и да ме спъва по български. Искаш ли да се разтовариш преди полета? Имам малко апартамечнче. На десет минути от летището е. Ще си прекараш царски. 500 долара. Сега сама съм си господарка. В София трима сводници ми изпиваха паричките. За мен само трохи. Даже за бельо се циганяха. А тук…-момичето хвърли премрежен поглед към Иван и лекичко го стисна за бедрото. Той неволно потръпна.

Няма кой да те препъне по български ли? Ще те открие съвсем скоро някой сводник, миличка. Дори може да са твоите собствени – отвърна й наум. Иван се вцепени, когато Дебелият влезе в офиса. Кошмарът от миналото се облегна на бюрото му и размаха сърдито пръст. Зад гърба му надничаше Копието.
-Длъжник си ни. Знаем, че правиш нова игра. Дай ни я, защото ще покажем това на работодателите ти. И с теб е свършено! – Дебелият хвърли пред него договора. Ксерокопие, разбира си. – И да не се опиташ пак да ни въртиш номера! Този път няма да избягаш. Следим всяка твоя стъпка.

-Какво? Да се върнем обратно? Ти си луд!
Цялото домочадие беше настръхнало. Лицето на Елена се изкриви в маска на сатир. От добре култивираните черти на преуспяваща американка не остана нищо. Появи се старата софиянка от село, която продаваше зеленчуци на сергиите и пустосваше клиентите. Дъщерята гледаше с невиждащи очи и клатеше глава като курдисана. Пак се беше дрогирала. Синът запрати рокерската си каска в стената и събори една ваза.
Ти ако искаш отивай. Ние оставаме!
Къщата се беше нажежила от враждебност. Ако протегнеше ръка, Иван можеше да докосне цялата омраза, с която го пронизваха три чифта очи.
Излезе и бавно затвори вратата.
-Простак! Глупак! Смотаняк!-изпрати го кресчендото на жена му.
От банката изтегли само пари за билет и 500 долара. Останалите премести в сметката на Елена. Върна се, взе сака, един костюм няколко ризи, лаптопа си и се качи на поръчаното такси. Не се обърна да погледне и за миг мястото, в което живяха той и мечтите му цели пет години.
То вече не съществуваше.

-Колко долара каза? 500? – Иван извади последните си пари и ги подаде на момичето.
-Ама ти? Така? Без нищо ли?-промлъви то. Още не беше съвсем в занаята. Още можеше да се изчервява. – Благодаря. А какво ще правиш в България?...
-Аз ли? Ще играя на една игра. Ще се казва “Иванчо глупакът”. Ще я пусна по магазините. Ще я играем осем милиона българи. По целия свят. Кой където може. Чао миличка. На теб ще ти осигуря играта безплатно. Като на приятелче…

Моля пътниците за полет 334 за Лондон, Виена и София да се явят на трети терминал, извика металически глас от високоговорителя.
Иван Григоров стана и тръгна към гишето за паспортна проверка. Изпратиха го единствено недоумяващите очи на едно българско момиче.