Променям се.
Усещам тишината като река.
Без акваланг се гмуркам в нея.
Подстригвам си крилете всяка вечер.
И пия проза.
После се люлея на стола
(за хамак не стига паяжината,
която са изплели ветровете на безпосочията ми).
Забавям скорост.
Осъзнавам бавно и дълго
как от шепот са изпразнени минутите и дните
и нарочно
си обещавам да не ги центрофугирам,
за да не останат ръбове от мисли.
Въпросите увисват
като кошер за нов рояк
(но от пчели-работнички).
И само капката в окото ми е писък
и знак за оцеляло непокорство...