Тази, която все не забравяш.
Тази, която се учиш да мразиш.
Тази, която пред теб коленичи,
но само когато тя пожелае.
Когато тя влезе, се дръпва тълпата.
С очи я събличат, а тя се усмихва,
и често се смее твърде високо,
смее се с нея даже който я мрази,
и точно когато най-силно я искаш,
тя малка бележка в джоба ти пуска
и тръгва на среща интимна със мрака.
„Телефон ми остави”. Горд си за малко.
Номер, но неин. Собствен, специален.
Отпечатък с червило от нейните устни.
Когато поиска - сама е на бара
и никой не смее там да пристъпи..
Само неопитни млади момчета.
След дума в ухото им те се завръщат.
Питиета й пращат, после си тръгват.
Някой подире й хуква със цвете,
втори зад блока й свири с китара.
Трети - на стълбите дълго е пушил....
Друг се разплаква насред стъпалата....
Не можеш да звъннеш, само тя се обажда.
Еднопосочен е пътят към нея и ада.
Но първо си в рая. Чистилище няма.
Изумено се питаш как е възможно
жената, която те гледа отдолу,
/макар и заета/, право в очите,
така да напомня горда кралица.
Жезъла даже стиснала здраво....
А ти си лакей и голям късметлия....