автор: jelyaznovski

на джой енджълс

Вървя по старата бетонна пътечка. Някога е била радост и забележителност, сега е напукана и позеленяла, краят й е оръфан и опира в торището на двора.
Там събираме зелените отпадъци, истинския кошмар за пишман земеделците от града. Защото може ли селски двор без треви и зелени остатъци, а като забрани кметът да ги извозваме край мерата, това ъгълче на двора започна да расте като пришка. И колкото повече расте, толкова по- миризлива и непредвидима става пришката, даже си мисля, че вече никога не ще изчезне, защото нямам сили да изнеса боклука на тротоара, а до бунището транспорт не може да стигне. Така зеленясалата напукана пътека остана с ограничена отговорност– само да пази чорапите ми от влажната земя, когато реша да се ядосам за разнообразие.
Тътря чехли по пътечката с ограничената роля, климам тъжно, мисля си за моите си лоши неща, а наоколо е сиво и тъмнее от влага и облаци. Тръгнах да дозагърля жълтата роза, дето Нина я прихвана от бензиностанцията, гледам я кучето, я някаква къртица са ровили до корена. Залисвам се, а и зимата щяла да дойде вече, казаха по телевизията. И се влача с мотичката, общо взето уморено и безразлично, когато някой ми подсвирна от сливата. И не само ми подсвирна, а и ми изсвири на тънка флейта кратичко, но толкова красиво парче, че се спрях да не раздвижа въздуха към някоя грешна дупка.
- Здрасти!- казвам.- Здрасти, кой си ти, добранчо, в лошия тъжен ден?
А флейтистът мълчи, нито свири, нито шава, да ме подсети къде да го диря.
Оглеждам се, ще ми се да здрависам композитора или поне с едни добри очи да го замеря. Няма го. Тръгвам към розата, дето ще ме разкървави, понеже и не виждам добре, а флейтистът пак се закача.
- Покажи се, Добранчо, може и хабер да ми пратиш какво да направя за тебе, дето единствен ме зачете в тъжния ден. И къщичка мога да ти скова. Ако искаш купешка- купешка къщичка ще ти кача на сливата. Ако пък ти се скита под небето, храница ще ти слагам на поставка. Каквото кажеш…
Ето такива задочни и мислени приказки изказвам на флейтиста, а той се е прикрил някъде– нито сред бодлите на шипката, нито сред дробинките на булчинското перо, нито в клечиците на люляците шава.
- Добре тогава, Добране!- доядява ме малко.- Добре играеш на мижитарка, обаче аз си имам работа…
Вече се одрах на розата, замириса ми гумното-зеленище, а аз си мисля за композитора.
Сигурно с този глас има червена шийка. Не може да не е червена, червеното е топъл цвят, затова така ме затрогна песничката. И сигурно има жълта блузка, жълто коремче де, царски цвят, също топъл, слънчев и пак по същите причини го откривам като такъв. И със синя шапка, непременно синя, и едно синьо пискюлче подскача чак до черната човчица. А под нея- зелена папионка, защото на жълтата блузка каква друга папионка ще върви. И целият този цветен вихър се събира в една …кафява опашка.
Ей тия опашки, все развалят приказките. То и на грипа опашката е най-опасна за нас старците, защото нали вирусите от опашките са свикнали с лекарствата, станали са устойчиви и яко ръфат.
- Такива работи, Добране, все пак много благодаря, защото поне чух какъв майстор си и от чутото те нашарих, та денят се пооправи…
И се прибрах вкъщи да се мажа с денатуриран спирт.
Разказвам на Нина за певеца. А тя се смее.
- Това да не ти е папагала на Сашо. Това е обикновено синигерче. Най-много да е сивосиньо. Ама ти си се заплеснал в мокротията и затова …
Де да знам синигерите тук ли зимуват…Сигурно е така, щом жената казва.