автор: marcusjunius

Времето е един недорасъл зевзек. До този извод стигнах, след като оживях благодарение на него. Навярно изглежда неблагодарно от моя страна да наричам недорасъл зевзек някой, който ме е спасил, но се опитвам да бъда обективен. Нищо лично. Пък и времето не е някой. И не ме спаси нарочно, а напълно случайно, от което направо побеснявам.

На ... 2008 година към 23 часа вечерта пресичах булевард „Васил Левски” на Софийския университет. Излизах от дълго заседание в един офис над галерията на „Шипка” 6, бях недопушил и изнервен. С едната ръка се опитвах да запаля цигара, която стисках между зъбите си от десет минути. С другата пишех смс на бизнес партньора си, за да му обясня, че първата му работа на другата сутрин трябва да бъде спешно да изтегли едни авоари от сметката ни в Австрия, преди австрийският съд да ги е блокирал. Така.

Така. Точно тогава погледнах наляво и там, отляво де, към мен летеше предното стъкло на автобус 280 – голям като... автобус и напълно неуправляем. След това въздухът около мен сякаш проскърца и блесна в синьо, а автобус 280 се заби в празната спирка пред Народна библиотека без дори да се опита да завие по Шипка, където всъщност си му беше мястото.

Не стана ли ясно? Аз бях там, точно на пътя му. Толкова беше голям, бърз и наблизо, че дори не мигнах, камо ли да отскоча, да прекрача, да литна или да направя каквато и да било друга спасителна маневра. И все пак, след удара на големия, жълт крокодил в спирката аз все още бях там, насред пешеходната пътека, опулен, с телефон в ръката и незапалена цигара между зъбите.

Като спряха да ми треперят ръцете и да ми се мрежи погледът, аз си направих повърхностен оглед и не установих никакви щети по себе си, освен че електронният ми (забележете!) часовник беше замръзнал на 22:59:59. Видях група хора, които се суетяха около автобуса. Тъй като последният ми спомен беше грамадата, летяща към мен, а точно в онзи момент никой не ми обръщаше внимание, аз си направих единствения възможен извод. Това на пешеходната пътека беше моят дух, а аз всъщност бях размазан върху предната решетка на студентския рейс.

С известно вълнение се приближих до катастрофиралото возило и го заобиколих отстрани, а после плахо надникнах изпод огледалото му към разбитата предница. Обаче там не се виждаше никакво тяло, кръв или други следи от мен. Тъкмо се чудех дали не съм някъде отдолу, между големите колела и оси, когато една ръка ме потупа по-рамото. Обърнах се – до мен стоеше висок младеж с плетена жилетка и провиснали дънки.
- Леле, пич! – рече той, като се поклащаше. – Всичко видех! Тоа мина през тебе и нищо ти нема! Ти да не си супермен?

От онзи миг разгадаването на мистерията около моето оцеляване се превърна в мисия на живота ми. Бях свидетел в съда по случая с катастрофиралия автобус – оказа се, че шофьорът получил инсулт и кракът му се одървил върху педала на газта. Като не се брои самият шофьор, поради късния час жертви нямаше и делото приключи бързо. Никой не се задълбочи в мистериозното ми оцеляване, тъй като аз отрекох, а младежът от спирката се оказа наркоманче, чиито показания не тежаха много и никой не му повярва, когато той разказа как автобусът е минал през мен.

Започнах собственото си разследване с хипотезата, че в онзи момент в мен са се събудили някакви неподозирани възможности и съм направил нещо, с което съм избегнал удара. Започнах да се изследвам медицински. Нищо. Ходих при йоги, гадатели и магьосници. Нищо. Тренирах съзнанието си. Опитвах се да се местя в пространството и да практикувам телепортация и телекинеза. Нищо. Постепенно спрях да ходя на работа, изоставих бизнеса си и забавленията, защото всичкото ми време отиваше за ровене в книги и интернет материали за мистериозно оцелели при катастрофа хора, както и за езотерични експерименти с викане на духове и отделяне на душата от тялото. Е, нищо!

Истината се разкри пред мен съвсем неочаквано и в цялото си великолепие повече от девет месеца след случката. По онова време прекарвах цели дни в Народна библиотека и четях научна и езотерична литература. В една почивка, на масите във фоайето пред очите ми попадна страница от жълт вестник. Известна личност от софийския подземен свят, човек, считан за бос на наркоразпространението, бил намерен убит на двайсет метра от пешеходната пътека на Софийския университет. Човекът бил потрошен до неузнаваемост, направо размазан. Свидетели твърдят, че тръгнал да пресича на пешеходната пътека към отсрещния тротоар, където го чакал луксозният му джип. В този миг за секунда от нищото, в един отрязък от около метър, се появила някаква жълта стена, нанесла рязък удар на нещастника и изчезнала на почти същото място. Ударът бил толкова силен, че човекът прелетял много метри до мястото, където бил намерен. Мистерията се допълвала от факта, че електронният (забележете!) часовник на убития бил замръзнал на 23:00:00.

Времето може всичко. И точно както хората, които могат нещо и все някога го правят, просто защото го могат – така постъпва и времето. Това, че времето като цяло се движи еднопосочно с постоянна скорост, не значи, че не може другояче. Понякога, по свои си причини, то нарушава заповедите на Вселената и за момент тръгва назад. Или спира. Или изважда парченце от себе си, което после (после! ама че смешно) вкарва на съвсем друго място. В такива случаи хората обикновено си мислят, че им се привиждат летящи планини, преминаващи кораби през задния им двор или фараон в килера. Или пък жълт автобус, който в рамките на една секунда прелита през филия от пространство, широка един метър.

Особено тъпо се чувствам от всичко това, защото се оказа, че причината за чудото не била в мен. Доста дълго време се надявах да установя, че съм Супермен.